Киев, ден първи

Музиката е от една игра – “Journey”, за която научих наскоро.

Киев!

Едно далечно, непознато място… До скоро дори не знаех, че ще го посетя. Новината за командировката дойде бързо и неочаквано. Почти също така бързо и неочаквано се озовах и аз самият тук… Една сутрин се събудих малко по-рано, досъбрах багажа (добре де, дори не го бях започнал предишния ден, но затова пък имах списък) и когато тъкмо започвах да се разсънвам, бях вече на летището.

Полета мина като един миг. Летенето със самолет винаги ме е изпълвало с различни мисли и осъзнавания. Заради пълната липса на контрол над онова, което ще се случи; заради промяната, заради, всъщност, така естественото чувство да се озовеш високо сред облаците… Но за това ще напиша отделно. Признавам – понякога ми е малко трудно да не бъда обстоятелствен. Да не навлизам в детайли…

Хайде да опитаме. Прескачам всичко, за което ми се иска да разкажа и ето, че се озоваваме на терасата на девети етаж в хотел Ibis…

DSC_0083

Киев! Всичко бе… странно и ново. Различно. Винаги съм се впечатлявал, когато посетя нова държава за пръв път… Защото някак всичко се променя. Все едно си сменил операционната система. Хората мислят различно за някои неща. Реагират различно. Различни са пътните знаци, цветарниците в парка, табелите в магазина. Ей такива неща… Кои маловажни, кои – ключови…

Замислен така, прошарих с поглед на всички посоки, търсейки интересни детайли, който ще ме накарат да искам да щракна…

DSC_0084
Парник в ботаническата градина до хотела
DSC_0085
Малки, романтични тунелчета
DSC_0086
Странна архитектура

DSC_0087

DSC_0088

DSC_0089Но, стига вече. Беше време с колегата да излезем и да направим първите си крачки на тази нова земя. Обръщайки се към изхода на тераската, осъзнах, че навярно през идните дни ще срещам най-различни забавни табели…

DSC_0090Или с други думи – тераса за пушене, ама сами си решавайте дали това е полезно за вас 🙂 Ако се чудите, “пушач” на украински е “курець” : )

Макар и първоначалната гледка от терасата да изглеждаше някак твърде “соц”-космополитна, с излизането пред хотелчето осъзнах, че това място съчетава по много особен начин различни усещания, които сякаш сме свикнали да асоциираме, по принцип, с места, разположени далеч едно от друго. Ако видяните отгоре по-скоро монотонни, студени блокове напомняха за така наречения “соц брутализъм”, то първата гледка на улицата ме отведе мислено по-скоро към Италия…

DSC_0091Ще се постарая да се спра от сравнения, защото – да си го кажем честно – архитектурата не е силната ми страна и “усещанията”, които всяка сцена ми носи са по-скоро персонално тълкуване, незалагащо на никакви смислени доказателства 🙂

Закрачихме по улицата. Небето бе приятно-пролетно-сиво, като пред буря. Красиви, старинни фасади надничаха иззад раззеленените дървета – а неподдържаното им състояние сякаш единствено добавяше към едно приятно чувство на далечност, на безвремие…

DSC_0092DSC_0094

Повървяхме така може би 300-400 метра и стигнахме до подлез. Тези 300-400 метра обаче ми се видяха като много, много повече. Всъщност, всичко в този ден щеше да остави трайна следа, дори и да не бе, само по себе си, нищо чак толкова забележително. Нали знаеш? Както, когато срещнеш нов човек, за пръв път в живота си. Едно ръкостискане. Един поглед в очите. Първите думи, първата усмивка – понякога сякаш за един час сте си казали цял един живот. Често съм си мислел – колко смислено е да се опитаме да събудим това любопитство, тази отвореност – към онези места, на които вече сме били много пъти; към хората, които познаваме вече отдавна – и да позволим да пишем сякаш върху онзи чист бял лист от първия ден. Винаги, в такъв момент, ще открием съвсем нови неща. Стига да успеем да отворим душата си за изследване на вече познатото…

DSC_0096Всичко ме впечатляваше. Бях като малко дете, което са завели на ново място… Скоро старите фасади се смесиха със странна, по-модерна архитектура. Не бих казал “смениха”, защото тук – на всяко място почти, може да се долови едновременно духа на “Соц”-а (както ние си го наричаме); духа на модерното ново време – а и други духове – малки, скътани улички, тучни градини се редуват с изоставени постройки, причудливи сгради, старинно-орнаментирани фасади… И може би именно това е самият дух на Киев – от всичко, навсякъде – но все пак не еклектично; защото не са всички усещания едновременно – а просто се редуват…

DSC_0098DSC_0099DSC_0102DSC_0104DSC_0105Бродейки така – безцелно, опознавайки четирите посоки на света и намирайки различни отговори на въпроса “Сега на къде се пада хотела?”, неусетно пред нас се разкри приказна гледка – огромен храм с куполи с позлатени елементи в красива градина-парк. Жълтият цвят се открояваше навярно по-ярко от всякога на фона на юнското дъждовно небе.

DSC_0110DSC_0108DSC_0109

DSC_0107
Вяра за двама

Разбира се, влязохме вътре. Тукашните свещички (най-малия размер) са на цена, еквивалентна на осем стотинки. Малко по-къси си от нашите малки свещи, може би мъ-ъничко по-дебелшки и някак по-восъчни. А днес бе празник на православната петдесетница. Какъв чудесен ден човек да се озове точно на това място… Навярно, ако бях сам, щях да остана доста по-дълго. В храма се носеше ангелски хор – феерия от гласове – наживо – пееха заедно с отчето, който четеше молитва. Хора се бяха наредили със свещи, вгледани, замислени, … всеки в неговите мечти, в неговите молитви, в неговата битка или победа…

Помолих се и аз. Тихо и смислено. Никога не се моля със заучени фрази. Всичко идва някак отвътре. От сърцето… И е странно. Сякаш няма друг момент освен, когато се моля, в който думите ми са точно толкова откровени и прями както са единствено тоновете ми, когато свиря или очите ми, когато гледам любим човек очи в очи… Във всекидневието често мога само да се старая да предам мислите си толкова директно – но навярно рядко успявам…

Излязох от черквата пречистен и зареден. Зареден от добрината на самия празник. От общата енергия на всички вътре. От още по-сивото небе навън. От аромата на “озон” (някъде бях чел, че май изобщо не е на озон, но май доста хора го наричаме така – онзи, тъкмо преди дъжд…).

DSC_0112

Спускайки се в обратната посока към хотела, най-сетне… заваля. Ала нищо не е случайно, нали? Бе достатъчно да се огледаме – и тъкмо на петдесет метра от нас съзряхме шоколатерия… Това е вид заведение, който е популярен тук – а за тази щяхме след това да узнаем, че е една от най-хубавите в града.

DSC_0113

И ето ни вътре. Отвън вече се чуваха капките дъжд по стряхите. Хората забързаха крачка и оредяха… А в шоколатерията интериора бе решен в тъмно-кафява гама. Ароматни сладки и най-различни шоколадови вкусотии надничаха от причудливи купички и чувалчета. Тук-таме мъждукаха жълти крушки, осветявайки ъглите, контрастирайки с метално-зеленикавата светлина, процеждаща се през малките прозорчета от дъждовния булевард.

DSC_0114

След, като разгледахме, решихме да седнем в малкото дворче отпред. Притихнали, прикрити от дъждовните капки, преглеждахме менюто – изпъстрено със знайни и незнайни какаови напитки, кафени специалитети, фондю, разтопен шоколад с чили…

DSC_0116Винаги ме докосва, когато видя млада двойка. Две човечета, решили – съзнателно – да отделят от времето си един на друг. Всичкото време във един момент. Момент за тях… Е да, зная – не всеки е щастлив. Далеч не всеки… И навярно далеч не всеки осъзнава какво богаство е да имаш цялото внимание на любимия и да можеш да му подариш своето внимание – едновременно с това…

DSC_0117Изглеждам малко тъжен, знам. Душата винаги прозира… А в нея звучат различни мелодии. И все пак, фондюто и разтопения шоколад бяха невероятни…

DSC_0115DSC_0120DSC_0121DSC_0119Тихото, смирено пламъче на свещта, неизброимите дъждовни капки, ароматът на далечна пролет, притихналата глъчка на града… В един такъв миг – дори само в няколко секунди, човек може да открие светове…

Хапнахме, пийнахме… И, защото нищо не е случайно, дъждът тъкмо спря…

Случайно : )

Когато платихме сметката и излязохме отново на тротоара, улиците бяха свежи, а всред по-рано сивите къдели на небосвода, сега меко се процеждаше топла слънчева светлина…

DSC_0122Пообиколихме още – в търсене на местни сим карти – като пътем, различни неща пак и пак ме караха да ги заснема – не, за да ги “взема за себе си”, а за да ги подаря на теб, който четеш тези редове…

DSC_0123
Визията на това… нещо – ярко ми напомни за желанието ми да си направя Escape Room.
DSC_0124
Космическо…
DSC_0126
Тук виждам много повече от просто един трамвай…
DSC_0127
Най-сетне оригинален начин да кажеш “Моля, не пипайте пианото” 🙂
DSC_0128
Всички стилове заедно…

DSC_0132

Поизгладняли, поизморени, усмихнати; намерили сим карти с инструкции само на украински (тук всичко е само на украински. Дори гъбата за баня, която си купих. Праха за пране. Знаците, … всичко 🙂 ); дойде и време за вечеря. Скочихме в почти първото място, което ни се изпречи на пътя и поръчахме. Оказа се Бейрутски ресторант. Изобщо… днес – от всичко по повече. Вечерята беше вкусна. Разболявах се… Нямах сили. Но това ми подейства умиротворяващо.

DSC_0133

Понякога, когато човек се разболява, това далеч не е просто физическо (вярвам, че никога не е). Просто тялото общува с нас и ни казва нещо. Моето ми казваше – поспри се. Почини си. Спри да се бориш. Спри да мечтаеш, стъпи на земята. Оцени кое е реално в живота ти.

Когато се прибрахме в хотела към девет и нещо тази вечер, просто легнах на леглото и… съм заспал.

Така завърши един различен, интересен, друг ден. Ден за опознаване на нови неща. А може би – и ден за опознаване на онези, старите, които си носим с нас – и понякога си струва да бъдат преразгледани и подредени.

До утре.

Categories: Пътеписи

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s