Музиката отново е от играта Journey. Изглежда ме съпътства тук…

Трябва да е било някъде към осем, осем и малко. Не бях дръпнал завесите, които напълно спирали слънцето (както пишеше в рекламната брошурка в стаята); и неговите лъчи меко ме галеха по лицето за добро утро. Надигнах се, набързо се сбрахме с колегата и излязохме пред хотела в търсене на “кафе”, както сборно наричахме разностранното ни търсене – той именно на това и навярно нещо сладко, а аз по-скоро – на чай и по-солидно хапване за оздравяващи ( все още съм болен – дори по-зле от преди… А когато човек е “болен”, всъщност той е оздравяващ – докато не се оправи напълно : ) )

Пекарна, или може би по-скоро “варилница”. Трябва да проверя точния превод в речника за думичката “Вареничная”, но във всички случаи е факт, че тук бяхме посрещнати с най-богатия избор от пелмени и пелменоподобни ястия, на който някога въобще съм се натъквал!

А, ето го и ЧАЯТ. Тук, когато си поръчаш “Един черен чай”, ти донасят толкова голямо количество, че да можеш да препиеш, да се надуеш, да раздадеш на непознати, да си вземеш за у дома в термос и пак да остане : ) Царство! И е вкусен : )

Доста от моите познати, не веднъж са си правили от леки към средни шеги въз основа на факта, че обичам да си снимам храната. Никога до сега не съм обсъждал този елемент от душата си, а и ми е малко трудно да го сторя под формата на монолог. Как ли изглежда отстрани? Аз, лично, го правя, защото се опитвам да предам “усещането” човек да е, където съм. “Снимките на храна” винаги и задължително трябва да включват леко-загатнати детайли от околната среда, да предават точно светлината – била тя мека и топла, уютна домашна, или пък пролетно синьо-зелена под шарената сянка на стара върба… Всъщност не снимам самата храна, а чувството, което долавям с всичките си сетива…

Копнежа, откровено да си призная, е да споделя всеки един такъв миг със специален човек, който не е в живота ми… Навярно имам още дълго да работя, за да разруша в себе си това търсене към споделяне, съпреживяване, спътничество. Но в последните месеци работя сериозно по въпроса към прагматизъм и израстване, към забравяне на този копнеж за “Заедно”. Навярно, ако изобщо е възможно да го убия напълно, ще хапвам с празен поглед и вече няма да ми липсва нищо, няма да жадувам да Споделя… Дали тогава ще изпълня всички съвременни сказки, че човек трябва да е абсолютно щастлив сам? И, когато наистина стигна там, дали ще съм способен да споделям вече?…

Открихме офиса сравнително лесно. Абе – направо – лесно си го намерихме. Несъмнено е по-различен от този в София. Според мен не е толкова слънчев, по-прихлупен е като усещане и самата цветова гама повече бие на сиво…

…девет часа по-късно, прекарани в работа, подсмърчане, духане на нос, духане на нос още и духане на нос много, дойде време да си тръгваме – и отново – Киев бе пред нас – като отворена врата към един все още съвсем нов свят.

А сетне достигнахме метрото. Планът за днес включваше разглеждане на централната част на града – а придвижването до там решихме да осъществим под земята.

Киевското метро е едно от най-натоварените в света, а както разбрахме след, като излязохме по този далеч по-дълъг, отколкото изглежда на снимката, ескалатор – е и метрото с най-дълбоката станция в света. Първоначално дори бяхме убедени, че сме били именно в нея, но след зачитане в гугъл се изясни, че посещението и ни предстои.

С излизането на повърхността, площад “Майдан незалежности” ни посрещна слънчево-залезен и усмихнат! Хора щъкаха навсякъде, лежаха по пейките и полянките, говореха си. Една много просторна територия, изпълнена с живот.

Далеч по-весела бе гледката на този миньон, особено, докато си наместа костюма 🙂

Спонтанно насочвах камерата насам-натам и запечатвах сцени от тази късно-пролетна вечер, докато с колегата издирвахме подходящо място за вечеря.

Не след дълго се озовахме на входа на странен (от архитектурна гледна точка) бизнес център, който по-скоро се случваше под земята, отколкото над нея. Качихме се в малко, панорамно асансьорче от площада и потеглихме надолу… Стигайки до “първия етаж”, вече бяхме доста под нивото на площада – но изглежда не там бе ресторанта, който бяхме си харесали във Foursquare. След подробен оглед на бутоните, забелязахме, че между първи, втори и трети етаж, има още един – маркиран със символ. Натиснахме го и зачакахме… Цилиндричната кабина бавно пое обратно нагоре, като спря някак… между етажите. Вратата се отвори и пред нас се разкри гледка, която трудно можеше да се опише конкретно – но значително наподобяваше на странен магазин за бижута в задънена ниша, разположена точно под тротоарите над нас.

Слязохме и извървяхме късото разстояние до това, което приличаше на край – за да бъдем посрещнати грижовно от местна хостеса, която изиска от нас да повторим някаква дума-парола на украински. Почти-неуспешния ни опит разбира се бе приет за успешен и бяхме пропуснати през тайна врата. В следващата зала пък се оказа, че трябва да открием коя от 52-те ръце на стената отваря нов таен достъп към самия ресторант…

Излишно е да отбелязвам, че това отново събуди в мен желанието ми да си направя пъзел стая : )

Понеже това фото-разказче така и така вече е супер-ултра-мега-хипер-екстра дълго, ще споделя още няколко кадъра, които направих на прибиране и с това смятам да завърша.

Виждам колко е размазана последната снимка – така смогнах да я щракна, без да карам колегата да спираме. Но се зачудих – дали в това бусче се кара страх? Може би минава и събира ненужния страх от онези, които се осмелят да се разделят с него – и го откарва във фабрика за преработване на страх.

Е, стига съм фантазирал. Все пак това е фото-разказ с реални истории.

И все пак… Какво ли кара бусчето?