Киев, ден пети

Музиката е Two Steps from Hell. Една от многото ми любими…

Днес започнахме отново с парк – този път различен от посетения предишния ден. Това е едно по-мъничко паркче – но много приятно – осеяно със зеленина, цветя, красиви паркови фенери, които вечер се превръщат в десетки светлинки, озаряващи калдаръмените алеи…

Подминахме тази сцена от “Костенурките нинджа” и тъкмо да подминем парка altogether, когато погледа ми се спря на приятно кафе. Чудесното място за утринна закуска!

Ако кажа, че палачинките с ябълки, мента и сладко, както и всичко останало отново бе точно, както бе снимано в менюто, несъмнено ще се повторя. Изглежда това е вярно навсякъде тук, поне за заведенията из по-централната част на Киев. Констатацията, че самото обзавеждане бе тематично също би се явила повторение : )

След, като се заредихме с енергия и утринна свежест, платихме сметката и поехме отново към офиса, като още неизлезели от парка, различни елементи спираха очите ми…

Като например, това място за поцелуване : ) Дали ако наслагат такива на всяка пряка да кажем, в София, хората, които “вече са заедно и няма за какво да се борят”, ще се досетят, че всъщност взаимното привличане никога не свършва, че да очароваш, да усмихнеш, да покажеш на любимия, че е специален не са неща, които правиш само, докато го “спечелиш” – първо, защото никога никого не “печелим”; и второ – и преди всичко, защото любовта не се “завоюва”, а се дава – всеки ден…

А тук, ако се напека ама наистина много, дали ще го взема наведнъж? : )

Тази постройка изключително ми напомня на железопътна гара в някое малко, “Забравено от Бога” селце из България… Или Швейцария. Заради цветята : )

Пътем си намерих този ключ. Още не знам за къде е, а и, видимо, нямаше как да го “взема”. Но вярвам, че факта, че го видях е равносилен на имането му. Какво ли отваря?

Оригинални идеи има и тук, дори, честно казано – на доста места. Това специално не съм го виждал никога да работи, но това не го прави по-малко оригинално. Или пък – като се загледам в ролетната щора – може би работи дори в този момент?

Рандом улични сценки, размазани за подсилване на рандомнеса.

Тук ще си замълча, особено, ако ме попиташ “Какво е това” : )

Поне мога да кажа къде беше – недалеч от офиса ни, където първата половина от работния ден премина приятно и функционално. За обяд днес решихме да изпробваме нещо разилчно. До днес бяхме хапвали все във кухнята на самата фирма – тук фирмата си има едни симпатични “соц”-лелки, които предлагат изключително богата трапеза в самия офис – не е видимо от къде идва храната – не се вижда кухня, нищо не грее, не се вари и не се готви. Просто всичко е там – винаги; и е топло (почти). Може би са намерили вълшебната покривчица и правят бизнес с нея : )

Изборът ни за хапване днес бе ресторантче, което изглежда е към съседната бизнес сграда – “Patison”. В общи линии – подобно, единствено е по-видимо от къде идва всичкото ядене:)

Такова обядче тук излиза между 6.50 и 8.50 лв горе-долу. Нещо подобно на София. Една интересна разлика е, че освен чай, почти навсякъде може човек да си купи компот за пиене – обикновено с избор от поне 3 модела.

Надебеляхме и колегата се върна към работа, а аз предпочетох да използвам оставащото време от почивката вместо за кафе, за exploration на едно интересно място, което ни направи впечатление предишния ден. Изглежда това са остатъци от историческа линия, по която са се движели градски трамваи, водеща до странични коловози в близост до централната им ЖП гара…

Всичко започва така. Няма как човек да не поиска да провери накъде “води” линията.

А именно, към този стар, дървен ЖП мост над реката.

В дъното има желязна ограда, част от която обаче съвсем официално си липсва, а през нея се вие добре-отъпкана пътечка.

Първата сцена, която човек вижда, влизайки, напомня на зоната около извадената през 2012-та година 14-та околовръстна железопътна линия в София, в квартал Изток.

Оглеждайки се, обаче, сцената започва да се допълва от красива старинна архитектура на изоставени халета.

Има си и остатъци от самите линии, някога минавали от тук. Хм. МинаваЛИ, или минаваЩИ? Ако една линия е прекъсната и в нея вече няма как да влезе влак, тя “минава” ли от там, където все още е цяла?

Мога да призная, че имаше някаква призрачност в това място. И мъничко страх, на който не позволих да продължи да бъде част от потока на мисълта ми. Все пак съм в нова, непозната за мен страна – на непознато и видимо изоставено място. Все пак, желанието ми да видя повече надделя (с лекота) и се преметнах през изоставените складове, за да видя какво има от другата страна…

А там се натъкнах на уникално… усещане.

Със сигурност снимката няма как да предаде чувството да си на това място. Сам. Парещите лъчи на слънцето галеха лицето ми. Над мен беше светлината и простора – а под краката ми – изоставеното минало. Аромата на треви и зеленини, далечния писък на птица, особения аромат на забрава…

Кога ли за последно от тук бе минал влак?

Постоях така още известно време… А сетне се преметнах обратно и погледнах какво става в другата посока. Знаците на живот бяха малко по-пресни тук…

Поогледах се още мъничко и – бе време да се връщам на работа.

Вечерта останах малко по-късно в офиса от моят колега. Това е, всъщност, денят в който написах първото си пътеписче – Киев, ден първи – което бе и причината за забавянето ми след работа. Когато излязох, за да се видя с него в центъра до операта според уговорката ни, навън вече меко се здрачаваше… Небето спря обектива на апарата ми. Не съм сигурен дали мога логически да издържа защо снимам облаците в пътепис за Киев. Сигурно са същите навсякъде. И все пак, така го почувствах.

Впечатляваща архитектура от преди стотина години се редуваше с приятни градски сцени.

Пътя ми премина и край парка, в който бяхме хапнали сутринта. Ето ги фенерите, обагрили привечерните алеи…

Любимо време за мен – завечер. Още не е тъмно, а вече не е и ден. Меките, жълти светлини на парковите фенери и над градските паважи контрастират уютно със синьото, залезно небе.

Подминах, полусмачкан, в краката ми – флаер с образа на женско лице. Признавам – върнах се да го снимам специално. Мога да напиша цял пост за образа на тази жена и душата и, за контраста между това лика и да бъде повян от вечерния вятър, стъпкван от незаинтересованите, забързани хора и това тя да бъде обичана на ниво душа. А “тя” е само метафора” Всеки от нас. За различната гледна точка към човека, за, сякаш, обърканата представа на съвремието, в която “Секса продава”. Къде отидоха ценностите, истинските неща – а заедно с тях и нежността, вярата, … любовта – истинската?

Но, да се усмихнем. Ето – тази сцена не съм я виждал по “нашите земи” от поне 20 години:

А централната част на Киев блестеше във вечерните си одежди – ярки светлини, усмихнати минувачи, феерия от настроение и аромати…

Аха! Ето, че открих и колегата пред – показаната на кадъра отгоре “опера хаус” : ) А той пък ми показа, че тъкмо до операта имат пеещ фонтан – не се знае в кои дни и часове работи, но когато това е така, се редуват различни класически изпълнения на фона на специално подредени програми на фонтана.

Послушахме и изгледахме няколко красиви “представления”, когато гладът надделя и закрачихме без ясна посока, но със ясна цел – ХРАНААА : )

Петък е – и, достигайки до главната улица – дълга е около 1.3 километра и свързва общо взето техният ЦУМ с площада Майдан Незалежности – установихме нещо, за което всъщност май вече бяхме чували, че е така – цялата главна улица (нещо като Цариградско шосе между парламента и ларгото) се затваря в петък и събота вечер и се превръща в пешеходна зона със стотици магазинчета, барове и заведения за хранене.

Подминахме заведението, в което вече бяхме сядали миналия ден и, към което щяхме да се върнем и днес, откривайки, че няколко други, които си набелязахме във Foursquare вече не раздават нищо за дъвчене. В него гледаха мача Беларус – България.

Подминавайки следния плакат, в първия момент ми се стори, че се рекламира “Безжичен смартфон” : ) Оказа се, на второ гледане, че не – но всъщност това би била доста оригинална идея за реклама на умен телефон така и така.

За вечеря, колегата си взе “Пиле Киев” – изглежда местен специалитет, който може да се открие навсякъде почти, а аз минах с пица. Разбира се, не пропуснахме и по бира/водчица към ястията – който каквото си пожела.

В това заведение, вероятно благодарение на петъчното настроение и магическата сила на местната “Горилка” (така наричаме водката тук) имаше различни, особени и все забавни клиенти, всичките като излязли от сериал – но усещам, че ако разкажа тук и за тях, поста ще стане твърде дълъг, затова запазвам историята за приятелите си като седнем на по горилка някой ден.