Музиката е от Rameses B, казва се Memoirs.

Днес бе събота. Първата събота тук. Човек би помислил, че това ще бъде денят, в който ще се “напека” да стана в 7 сутринта и да обиколя целия град.

Не.

Беше ме тъжно. Понякога обичам да ми е тъжно. Не, че самото тъжно ми харесва, но след като така и така има защо, винаги си струва човек да се отдаде на тази емоция. Навярно бе някъде към следобед, когато пропълзях до тераската на хотела и се огледах – а навън наистина бе чудесен ден!

Какво ли би било усещането да се разглежда Киев от някоя от тези високи сгради? От покрива? Скоро щях да разбера – тъй, като имах нещо интересно планирано за следобеда. Облякох се “клошарски” – като за предстоящото събитие – макар да се бях постарал да взема все прилични дрешки за тук, избрах най-тъмните от тях, натъпках нужното в градската си раница и бегом към асансьора.

В малкото коридорче за пореден път бях посрещнат от един от многото символи на “заедно”, с които хотела, (а и – модерния ни свят, рекламите, предаванията, всичко около нас е изпъстрено).

Исках го. Господи, колко Обичах Заедно. Цял живот това бе била най-откровената ми мечта, сякаш изтъкана във всяка клетка от съществото ми. Заедно. Споделено. Да направиш за… Да изслушаш… Да споделиш със… Да съпреживееш до… А сега? Сега няма.

“Майната му!” – махнах с ръка и скочих в асансьора, който вече ме очакваше. Не исках да закъснея.

Когато стигнах “Златна врата”, където бе срещата ми с моят другар, часа бе малко след 5. “Гладен съм.” – споделих с него най-откровено. Аз съм от тези хора, които могат да карат без храна с часове, а без вода и цял ден. Обаче пък, огладеня ли (с удебелен шрифт) – трябва да седна и да хапна нещо… “дебело”, както обичам да се изразявам : ) Момчето беше местен и не бе свикнал да сяда в по-скъпите им ресторанти. Чудесно! Обиколихме и намерихме приятни сандвичи и, разбира се, чай.

Докато хапвахме, ми разказа много и наистина интересни истории за подземния живот в Киев. Тъкмо щях да го попитам дали не се притеснява да споделя тези неща в заведението, където всеки можеше да го чуе, когато той бръкна в раницата си и ми показа книга, която негов познат е издал по темата. Щеше да е чудесно, ако бе на английски. Или български : ) Какъв е шанса?

Например, огромного, кръглоподобно помещение, което се вижда на дясната страница бил секретен бункер под града, до който достъпа можел да се осъществи само през тунелите на метрото. Само на едно място (навсякъде другаде имало стена, дебела няколко метра), имало пукнатина, през която можело да се премине. Първите експлоръри влезли пързаляйки се на скейтборд, защото пукнатината била толкова ниска, че нямало дори как да се пропълзи през нея. След това намерили още един вариант за влизане все пак, през който посетили мястото няколко пъти – но изглежда сигурността е вече затегната и бъдещи посещения за момента не се планират.

И така, залисани в приятни приказки, сандвича ми достигна своя край – същото се случи и с чая… та дори и с втория, който си взех след него (все пак, за да мога да издържам дори цял ден без вода, тярбва да се “налея” в даден момент) : )  и се отправихме на път. Първото място, което посетихме, не беше дори планирано. За моят нов познайник то беше съвсем безинтересно – а именно, бункер, строен преди втората световна война. “Вътре няма нищо” – с охота сподели той – но все пак, за мен това нищо си беше любопитно. Лесно се пъхнахме през решетката – той каза, че изобщо няма какво да му мислим  ако някой ни види, преминавайки през паркчето, в което беше възможността за влизане – “стига да не е някоя възрастна лелка, дето всичко иска да знае”. Бункера беше обширен – на два подземни етажа – наистина вътре “нямаше нищо”, но все пак аз бях свикнал именно на това при всичките си посещения на подобни места по наши земи, така че този факт съвсем не занижи стойността на огледа.

Навярно сме прекарали поне половин час из многобройните тунели. Когато излязохме, навън беше осезаемо слънчево – и несъмнено по-топличко – в бункерите, както и в повечето пещери, всъщност, температурата целогодишно е около 10 градуса.

Следващия обект, който всъщност бе първия в плана за вечерта, бе сравнително близо – една от най-високите сгради в Киев, построена доста отдавна, но изоставена.

Влизането не беше твърде лесно. Прескачането на двуметрова ограда, внимавайки да не ни забележи никой, включително да не ни чуят от апартамента, който беше точно до оградата и преминаването през изключително тясно правоъгълниче в стара, желязна ръждива решетка се оказа “лесната част”. Сега трябваше да се качим направо на втория етаж, до който всички подстъпи бяха затворени – а качването се случваше по няколко облегнати дървени дъски директно на бетонната плоча, разположена на височина близо четири метра. Опасничко – но в крайна сметка – за това бях попитал още при уговорката ни. За истински urban exploring, не за захаросано обикаляне на места, до които може да стигне всеки. Пропълзяхме през още една ръждива решетка, която трябваше да задържаме един за друг, за да можем да се промъкнем през отварящия се по този начин процеп – и ни оставаше да изкачим 29 етажа пеш, за да се насладим на невероятни гледки на всички страни!

На всички посоки, гледката беше превъзходна – а аромата на напечен от следобедното слънце бетон, съчетан с мекия ранно-летен бриз и свистенето на ветреца в ушите даваха усещане за полет и свобода…

Личеше, че от десетки години никой не е бил тук – освен някоя и друга луда глава като нас…

Постояхме си така. Помълчахме. Всеки си помисли за неговите мечти, цели, провали и победи… А сетне слязохме – по целият този, същия път – и, достигнали до улицата осъзнахме, че сме гладни. Този път местенцето за хапване беше по-вкусно дори от първото – пелмени, солянка и компоти бяха избора ми и несъмнено трябва да призная, че бих се върнал винаги за още!

Трябваше да хапнем добре, защото следващия обект беше интересен. Бомбоубежище – но съвсем не изоставено. “Намира се под един бизнес център, на територията на военна фабрика. 25 процента от нея все още работят” – обясни спътника ми. “Трябва да сме бързи и внимателни. По-добре е да стигнем докато е светло, защото тогава има повече хора и няма да правим впечатление”.

Пристигайки на мястото се оказа, че навярно заради деня от седмицата, всъщност хора няма. Вратите бяха затворени, а паркингчето отпред бе потънало в покой. “Нищо, нека да огледам” – дочух гласа на водача си. “Чисто е. Хайде. Постарай се да изглеждаш нормално”. – с тези думи се отправихме към врата в страни от главния вход – метална, непривлекателно изглеждаща, заключена. Врата, за която той си беше извадил ключ… Сподели, че не било трудно. Били го правели много пъти… Влязохме бързо и затворихме отвътре, като той побърза да заключи. “Ако някой ни пита, персонал сме, идваме да вземем нещо”. Вътре беше тъмно и ухаеше по онзи специфичен начин, по който мирише във всяко подземие или мазе. Момчето тръгна смело през коридора в мрака – само чух стъпките му… а сетне се задейства СОТ. “До тук бяхме” – побързах да си помисля – но, напротив. С няколко натискания на панела, сота беше деактивиран. В неизвестност “Ама как…” го последвах, когато той продължи навътре и запали лампите в голямата зала. “Трябва да си подсигурим резервен изход” – каза ми и ме поведе към два други входа, затворени отвътре с метална тел, завързана за големите метални колела с които се отваряха и самите противовзривни врати. Освободи една от тях и си отдъхна – “Сега можем да разглеждаме”.

А мястото си заслужаваше…

Макар да съм бил в доста бомбоубежища, за пръв път виждах как всъщност трябва да изглежда едно такова място, преди да бъде опустошено от вандали и крадци. Всички филтри за въздух бяха на мястото си.

Дизеловия генератор за автономно захранване също си стоеше непокътнат. Както и всичко останало!

Навсякъде по стените можеше да се види пропаганда, обясняваща различните стъпки, които да се предприемат при възникване на военно положение, химическа или радиационна атака.

Впечатляващо е колко много умствено усилие и труд сме си създали ние – хората – за да измислим различни начини, за да се нападаме, нараняваме и унищожаваме сами – а сетне, пак сами, сме вложили още повече мисъл за това как да се защитаваме.

От себе си!…

В съседна зала бяха складирани огромно количество противогази, комплекти за химическа защита, персонални пакети с обезболяващи, йод и морфин, облекла…

Съседната зала бе нещо като заседателна.

А в малка врата имаше и командна зала, с радио техника, телефони, документи и карта на района.

А колко по-лесно би било, ако не воювахме! Но явно такава ни е природата. Правим го. Правим го за територия, за власт. Правим го в личните си отношения, дори с най-любимите си същества. А винаги е толкова по-лесно, ако егото отстъпи назад, а напред излезе любовта…

Завършихме нашата разходка на върха на друга, 18-етажна изоставена сграда, която обаче е построена на висок хълм и гледката от тук бе не по-лоша. Чудесен аранжимент към кенчетата с нов вид съмърсби, които си взехме в последния момент от магазина за хранителни стоки – оказа се, че тук след 23:00 алкохол е забранено да се продава. И така, загледани в далечината, имахме още малко време да помислим… за живота. За войната. За любовта.

И все пак… не се отпускай. Противника подслушва…

Противник? А навярно на неговото бюро се мъдри същата табела. Аз и ти – противници. Сами… на себе си.

Призовавам към мир. Световен. Междучовешки. И личен.

Любовта е неизбежна.

Categories: Пътеписи