Киев, ден шести

Музиката е от Rameses B, казва се Memoirs.

Днес бе събота. Първата събота тук. Човек би помислил, че това ще бъде денят, в който ще се “напека” да стана в 7 сутринта и да обиколя целия град.

Не.

Беше ме тъжно. Понякога обичам да ми е тъжно. Не, че самото тъжно ми харесва, но след като така и така има защо, винаги си струва човек да се отдаде на тази емоция. Навярно бе някъде към следобед, когато пропълзях до тераската на хотела и се огледах – а навън наистина бе чудесен ден!

DSC_0370

DSC_0369

DSC_0368

DSC_0367

Какво ли би било усещането да се разглежда Киев от някоя от тези високи сгради? От покрива? Скоро щях да разбера – тъй, като имах нещо интересно планирано за следобеда. Облякох се “клошарски” – като за предстоящото събитие – макар да се бях постарал да взема все прилични дрешки за тук, избрах най-тъмните от тях, натъпках нужното в градската си раница и бегом към асансьора.

В малкото коридорче за пореден път бях посрещнат от един от многото символи на “заедно”, с които хотела, (а и – модерния ни свят, рекламите, предаванията, всичко около нас е изпъстрено).

DSC_0371

Исках го. Господи, колко Обичах Заедно. Цял живот това бе била най-откровената ми мечта, сякаш изтъкана във всяка клетка от съществото ми. Заедно. Споделено. Да направиш за… Да изслушаш… Да споделиш със… Да съпреживееш до… А сега? Сега няма.

“Майната му!” – махнах с ръка и скочих в асансьора, който вече ме очакваше. Не исках да закъснея.

DSC_0372

Когато стигнах “Златна врата”, където бе срещата ми с моят другар, часа бе малко след 5. “Гладен съм.” – споделих с него най-откровено. Аз съм от тези хора, които могат да карат без храна с часове, а без вода и цял ден. Обаче пък, огладеня ли (с удебелен шрифт) – трябва да седна и да хапна нещо… “дебело”, както обичам да се изразявам : ) Момчето беше местен и не бе свикнал да сяда в по-скъпите им ресторанти. Чудесно! Обиколихме и намерихме приятни сандвичи и, разбира се, чай.

DSC_0373

Докато хапвахме, ми разказа много и наистина интересни истории за подземния живот в Киев. Тъкмо щях да го попитам дали не се притеснява да споделя тези неща в заведението, където всеки можеше да го чуе, когато той бръкна в раницата си и ми показа книга, която негов познат е издал по темата. Щеше да е чудесно, ако бе на английски. Или български : ) Какъв е шанса?

DSC_0375

DSC_0376

Например, огромного, кръглоподобно помещение, което се вижда на дясната страница бил секретен бункер под града, до който достъпа можел да се осъществи само през тунелите на метрото. Само на едно място (навсякъде другаде имало стена, дебела няколко метра), имало пукнатина, през която можело да се премине. Първите експлоръри влезли пързаляйки се на скейтборд, защото пукнатината била толкова ниска, че нямало дори как да се пропълзи през нея. След това намерили още един вариант за влизане все пак, през който посетили мястото няколко пъти – но изглежда сигурността е вече затегната и бъдещи посещения за момента не се планират.

И така, залисани в приятни приказки, сандвича ми достигна своя край – същото се случи и с чая… та дори и с втория, който си взех след него (все пак, за да мога да издържам дори цял ден без вода, тярбва да се “налея” в даден момент) : )  и се отправихме на път. Първото място, което посетихме, не беше дори планирано. За моят нов познайник то беше съвсем безинтересно – а именно, бункер, строен преди втората световна война. “Вътре няма нищо” – с охота сподели той – но все пак, за мен това нищо си беше любопитно. Лесно се пъхнахме през решетката – той каза, че изобщо няма какво да му мислим  ако някой ни види, преминавайки през паркчето, в което беше възможността за влизане – “стига да не е някоя възрастна лелка, дето всичко иска да знае”. Бункера беше обширен – на два подземни етажа – наистина вътре “нямаше нищо”, но все пак аз бях свикнал именно на това при всичките си посещения на подобни места по наши земи, така че този факт съвсем не занижи стойността на огледа.

Навярно сме прекарали поне половин час из многобройните тунели. Когато излязохме, навън беше осезаемо слънчево – и несъмнено по-топличко – в бункерите, както и в повечето пещери, всъщност, температурата целогодишно е около 10 градуса.

Следващия обект, който всъщност бе първия в плана за вечерта, бе сравнително близо – една от най-високите сгради в Киев, построена доста отдавна, но изоставена.

DSC_0395

Влизането не беше твърде лесно. Прескачането на двуметрова ограда, внимавайки да не ни забележи никой, включително да не ни чуят от апартамента, който беше точно до оградата и преминаването през изключително тясно правоъгълниче в стара, желязна ръждива решетка се оказа “лесната част”. Сега трябваше да се качим направо на втория етаж, до който всички подстъпи бяха затворени – а качването се случваше по няколко облегнати дървени дъски директно на бетонната плоча, разположена на височина близо четири метра. Опасничко – но в крайна сметка – за това бях попитал още при уговорката ни. За истински urban exploring, не за захаросано обикаляне на места, до които може да стигне всеки. Пропълзяхме през още една ръждива решетка, която трябваше да задържаме един за друг, за да можем да се промъкнем през отварящия се по този начин процеп – и ни оставаше да изкачим 29 етажа пеш, за да се насладим на невероятни гледки на всички страни!

DSC_0377

DSC_0378

DSC_0381

DSC_0382

DSC_0384

DSC_0386

На всички посоки, гледката беше превъзходна – а аромата на напечен от следобедното слънце бетон, съчетан с мекия ранно-летен бриз и свистенето на ветреца в ушите даваха усещане за полет и свобода…

DSC_0392

DSC_0390

Личеше, че от десетки години никой не е бил тук – освен някоя и друга луда глава като нас…

DSC_0398

DSC_0400

DSC_0403

DSC_0412

DSC_0416

Постояхме си така. Помълчахме. Всеки си помисли за неговите мечти, цели, провали и победи… А сетне слязохме – по целият този, същия път – и, достигнали до улицата осъзнахме, че сме гладни. Този път местенцето за хапване беше по-вкусно дори от първото – пелмени, солянка и компоти бяха избора ми и несъмнено трябва да призная, че бих се върнал винаги за още!

Трябваше да хапнем добре, защото следващия обект беше интересен. Бомбоубежище – но съвсем не изоставено. “Намира се под един бизнес център, на територията на военна фабрика. 25 процента от нея все още работят” – обясни спътника ми. “Трябва да сме бързи и внимателни. По-добре е да стигнем докато е светло, защото тогава има повече хора и няма да правим впечатление”.

Пристигайки на мястото се оказа, че навярно заради деня от седмицата, всъщност хора няма. Вратите бяха затворени, а паркингчето отпред бе потънало в покой. “Нищо, нека да огледам” – дочух гласа на водача си. “Чисто е. Хайде. Постарай се да изглеждаш нормално”. – с тези думи се отправихме към врата в страни от главния вход – метална, непривлекателно изглеждаща, заключена. Врата, за която той си беше извадил ключ… Сподели, че не било трудно. Били го правели много пъти… Влязохме бързо и затворихме отвътре, като той побърза да заключи. “Ако някой ни пита, персонал сме, идваме да вземем нещо”. Вътре беше тъмно и ухаеше по онзи специфичен начин, по който мирише във всяко подземие или мазе. Момчето тръгна смело през коридора в мрака – само чух стъпките му… а сетне се задейства СОТ. “До тук бяхме” – побързах да си помисля – но, напротив. С няколко натискания на панела, сота беше деактивиран. В неизвестност “Ама как…” го последвах, когато той продължи навътре и запали лампите в голямата зала. “Трябва да си подсигурим резервен изход” – каза ми и ме поведе към два други входа, затворени отвътре с метална тел, завързана за големите метални колела с които се отваряха и самите противовзривни врати. Освободи една от тях и си отдъхна – “Сега можем да разглеждаме”.

А мястото си заслужаваше…

DSC_0434

Макар да съм бил в доста бомбоубежища, за пръв път виждах как всъщност трябва да изглежда едно такова място, преди да бъде опустошено от вандали и крадци. Всички филтри за въздух бяха на мястото си.

DSC_0435

DSC_0436

Дизеловия генератор за автономно захранване също си стоеше непокътнат. Както и всичко останало!

DSC_0437

DSC_0439

DSC_0441

Навсякъде по стените можеше да се види пропаганда, обясняваща различните стъпки, които да се предприемат при възникване на военно положение, химическа или радиационна атака.

DSC_0444

DSC_0443

DSC_0442

Впечатляващо е колко много умствено усилие и труд сме си създали ние – хората – за да измислим различни начини, за да се нападаме, нараняваме и унищожаваме сами – а сетне, пак сами, сме вложили още повече мисъл за това как да се защитаваме.

От себе си!…

DSC_0445

DSC_0460

DSC_0466

DSC_0462

DSC_0468

В съседна зала бяха складирани огромно количество противогази, комплекти за химическа защита, персонални пакети с обезболяващи, йод и морфин, облекла…

DSC_0470

DSC_0471

DSC_0475

DSC_0476

DSC_0478

DSC_0480

DSC_0486

DSC_0487

DSC_0490

DSC_0495
Комплект за почистване на превозни средства след химическа атака.
DSC_0496
Още пропаганда.
DSC_0498
Тъй, като в една кризисна ситуация всички биха изглеждали еднакво, за генералите има черни на цвят противогази.

DSC_0499

DSC_0500
По-добрите модели използват този фласк с активен въглен, който пречиства въздуха допълнително.

DSC_0501

DSC_0502

DSC_0505

DSC_0506
Личен комплект, съдържащ йод, морфин и други препарати.

DSC_0513

DSC_0514

DSC_0524

DSC_0526

DSC_0531

DSC_0534

DSC_0538

DSC_0542

Съседната зала бе нещо като заседателна.

DSC_0543

DSC_0548

DSC_0581

DSC_0580

А в малка врата имаше и командна зала, с радио техника, телефони, документи и карта на района.

DSC_0556

DSC_0563

DSC_0554

DSC_0553

DSC_0555

DSC_0567

DSC_0570

DSC_0571

DSC_0589

А колко по-лесно би било, ако не воювахме! Но явно такава ни е природата. Правим го. Правим го за територия, за власт. Правим го в личните си отношения, дори с най-любимите си същества. А винаги е толкова по-лесно, ако егото отстъпи назад, а напред излезе любовта…


Завършихме нашата разходка на върха на друга, 18-етажна изоставена сграда, която обаче е построена на висок хълм и гледката от тук бе не по-лоша. Чудесен аранжимент към кенчетата с нов вид съмърсби, които си взехме в последния момент от магазина за хранителни стоки – оказа се, че тук след 23:00 алкохол е забранено да се продава. И така, загледани в далечината, имахме още малко време да помислим… за живота. За войната. За любовта.

DSC_0594

DSC_0596

И все пак… не се отпускай. Противника подслушва…

DSC_0560

Противник? А навярно на неговото бюро се мъдри същата табела. Аз и ти – противници. Сами… на себе си.

Призовавам към мир. Световен. Междучовешки. И личен.

Любовта е неизбежна.

Categories: Пътеписи

1 Comment

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s