07 October – 21 October 2017) of Fourth International Photo Salon Plovdiv 2017 in 51, Rayko Daskalov Str. Plovdiv, in front of BNB
В прекрасният Пловдив, от 7-ми октомври до 21-ви същия месец се провежда изложба с избрани фотографии от Четвърти международен Фото салон Пловдив 2017. Измежду тях ще откриете и моята визия за Нощен пловдив, а именно на ул. Райко Даскалов 51 пред БНБ. Заповядайте!
На 28-ми септември в кино Одеон, от 18:00 вечерта ще се излъчи филма Butterfly on the shoulder, в който взимам участие с дронски кадри. За всеки дошъл ще има и подарък – ДВД, обложката за което също е с мой кадър. Заповядайте, ще има и коктейл – тъкмо да се видим : )
Затворих очи. Тъкмо както правим, когато заспиваме. Притихнах. И тъкмо както нощем, в онзи “нереален” свят на сънищата, образите всъщност останаха скрити само за малко. Предстоеше ми пътуване – в неизвестност; и без никакъв контрол над посоката в пространството… и времето, в което щеше да се развие действието.
Скоро кадифеното перде от топла тъмнина започна да се разсейва, а “нереалнинте” образи оживяваха като в приказка на сцената на душевния театър, в който единствен зрител бе вътрешното ми аз – чуващо, долавящо аромати от далечни спомени; усещащо самото сърце на града с всички негови истории, сбъднати спомени и ненаписани мечти.”-Идваме тук… пълним си вода.” … “-Златни жълъди…” … “Едно, две, три!”. Гласовете бяха около мен. А аз просто се носех в пространството – невидим, прекосяващ техните житейски истории за миг, а сетне – отново потъващ в меката топлина в очите ми. “Есен е” – помислих си. Златна есен. Истина ли е това? Къде съм?Група от, може би 5-6 човека задружно извика “Дааа”. Кратка пауза. “Неее.” Наистина! Всичко това може да е точно толкова реално, колкото позволя на душата си да повярва. И все пак, къде съм? Отговора не закъсня. “-Вагони! Товарим ги… после други вагони…” – ще да е нейде около централна гара. Бях сигурен!Долавях лекия повей на следобедния, есенен вятър. Стъпки на невидими минувачи от всички страни редяха отделните срички в общата история на една София от отдавна отминали времена. Безметежното ехо на красива мелодия на акордеон блажено бе понесло песента на уличен музикант, изнасящ своята ария всред феерия от пъстри, падащи листа.Не спирах да крача… Зачуден. Къде отивам? И защо? Коя ли година е? Вървях край забързан булевард. Но не както са днешните. Някак всички бързаха бавно. Бе почти невъзможно да не доловиш онова спокойствие във всяка крачка. “-Здрасти, честит рожден ден!” … “-Той задава много въпроси…” … “-Гушни ме.” “Случайни” реплики, на още по-случайни минувачи… Какъвто бях и аз самия в техния уж далечен, а всъщност така близък свят. Те носеха техните емоции, техният ден – всеки с радостите, проблемите, мечтите си. Знаех, че тези хора са били в тяхното време преди поне тридесет години… Всеки има неговия миг. Неговите цели. И всеки Е – в момента, който му е отреден. Дали бях неканен гост в тази отминала есен? Не знам, ала се чувствах като у дома.
Следобедното слънце вече бе станало почти видимо в моята лична тъмнина. Лъчите му нагряваха пожълтелите дървета край алеите, изпаряващи онзи специфичен аромат на ранен Октомври – примес от влага, свеж въздух, полски треви и кестени, разпилени по старите паважи…
Образите се сменяха. Край мен мина машина… какво ли е правела в това отминало време? Тъй умислен, стигнах до градска чешма – като онези, които имаше навсякъде преди. Навлажних лицето ръцете и лицето си – … и нещо се промени.
Видях катедрала. Ясно и конкретно се изчертаваха сводовете, високите арки, блесналите кубета под ярките лъчи. Поисках да вляза, но трябваше да продължа. И все пак, частица от мен остана там…
Поех по уличката в страни от нея и пак така, ярко, забелязах червена сграда – керемидено червена, с високи колони, завършващи с широки арки може би на 8-10 метра височина. Не се запитах дори какво е това място. Самото усещане да минавам край него ми носеше всички отговори…Водата по лицето ми почти се изпари. И сякаш, заедно с това, дойде хлад. Долових аромат на влага, пръст, земя. Поле. Щурци… “-Голяма сцена! Четвърти етаж.” – Тази релика, дошла някак зад мен, рязко ме изведе от влажното поле и ме озадачи. А може би полето бе на тази сцена?
“-Играем на полицай и крадец!” – извика едно забързано дете, а след него тичаше още едно. Образите се сменяха рязко, стана шумно, ярка светлина проблясваше в очите ми…
А сетне… покой. Затихване.
И отново онази вечна, красива, топла есенна феерия. Нейде в далечината – прискърцване, като от стар метален елемент, безцелно задвижван от повея на вятъра. Преминаващи хора… цигарен дим. Ясен, наситен. Като от едно време. Усещане за следобед, … за детство. Изграчи гарга. Нейде падна греда. Онзи спефицичен звук от съприкосновението на дървото със земята. Жив спомен за една по-тиха София, за едно време, в което аз съм сега… Време, в което виждаме по-малко шарени неща, ала долавяме много повече емоции, настроения, в което шарената съдба на всеки отделен човек не е просто частица от общото и цялото.
Закрачих в сянка. Долових миризма на вход на стара кооперация. Дали това е детството ми? “-Извинявай” – каза ми поредния минувач, който навярно всъщност не ме виждаще дори. За какво ли ми се извиняваше? Замириса на бензин. Зад отсрещния ъгъл долавях музика…
Която ме понесе за миг на крилете си, а докато отново отворя очите си – все така затворени – сцената отново се смени.
Пазар. “-На тая сегия какво имаше?” Гласове. Забързаност. Аромати на вкусна храна – разнородни и осезаеми, като в есенен следобед, когато слънцето е вече ниско до хоризонта и скоро ще дойде вечерта. Отново шумен булевард… и онази свежа миризма на прах за пране. Тежък парюм се разнесе по цялата улица, нейде наблизо минаваше трамвай… Не спирах да крача. Виждах… времето. Плод зеленчук, пазар, детство, … Някой проговори “-За деца.”. А друг глас, нечул първия, рече “-Да не се стряска.” Трети пък, с лек възторг споделяше “-Прекрасни са…”
Вървях, вървях, вървях. Бявно, безцелно, а сякаш всяка крачка имаше смисъл. Не се опитвах да реша никаква загадка, а всяка мисъл беше отговор. Това е миналото. В което аз съм. Детството. Онези сякаш по-бавни години, в които лятото беше безкрайно, а зимите – дълбоки, снежни и непрогледни. Време на повече споделяне и по-малко бързане, повече задруга и по-малко уединение, по-малко пари, а повече имане – в сърцата.
“-Социализма е прекрасно нещо”.
Тишина. Тази слуайна реплика със сигурност е била на мястото си. Вече бях сигурен къде.. кога съм бил. А сетне…
Стана хладно. Влязох в някакъв тунел. Друг човек, по-делово, ми каза “-Аз извадя снимки.”. След може би петдесетина крачки, влажната миризма на застоял въздух в тунела се замени от специфичното ухание на книжарница. На стари книги. На спомени.
Знаех, че съм се върнал. Току-що. Доколкото, изобщо, можем да “отиваме в миналото и да си идваме пак”. Защото всъщност живеем едновременно във всички времена. Защото всички сме едно. Ние сме във времето и времето е в нас.
И тогава нежно докосване пролази през косите ми. Отворих очи. Пред мен щастливо играеха, наредени в редичка, фонтаните пред леко строгата фасада на Националния дворец на културата. Вдигнах поглед към синьото небе, изпъстрено с есенни облачета…
“-Да,” – помислих си – “Ние сме във времето и времето е в нас.”
За втора поредна година ще взема участие в “Острова на тишинавтите” в рамките на фестивала Беглика.
Ще се радвам да се видим там! Билет може да си вземете веднага от тук.
За сега не е сто процента сигурно, но по всяка вероятност, в рамките на Беглика фест 2017, на датите 24-ти, 25-ти и 26-ти ще бъдат прожектирани мои филми за България, заснети с дрон – мястото ще бъде някъде на фестивалното поле, а часът също не е сигурен, навярно малко след стъмване, преди групите да излязат.
Заповядайте:)
