За мечтите… или за реалността?

Направих си един експеримент. Мислех си да се спра на десет, просто, защото времето никога не стига (всъщност, бих попитал анонимно дори сто, или хиляда произволни човека). Обаче продължих да получавам отговори и достигнах до 13.

И така стана, че попитах един юрист, един счетоводител, един касиер, два специалиста по недвижими имоти, един илюстратор на реклами, един човек, който прави интериори, един администратор на фактури за болници, един системен инженер, един човек, поддържащ къщата на едно семейство и помагащ с децата и три програмиста – два въпроса. Вторият беше:

“Какво би ти се искало да бъдеш/работиш, ако можеше за него да взимаш същите пари? Каква е мечтата ти?”

И се оказа, че сърцата им крият цяла съкровищница. Там пробляснаха два художника, един 3D дизайнер, един актьор, един пътешественик, един фотограф, един рок музикант, един саксофонист, два хирурга, а също така скулптор, балерина и астроном.

img_9256

Тринадесет са. Добре. Значи успях. Но спестих доста. Опитах да ги огранича в очакваното число. Но мечтите нямат граници, нали? Всъщност, художниците и пътешествениците са няколко. А,… и два спортиста има. И два влогъра. Единият иска да снима конкретно филмчета с коли.

И още магьосници.

Един от тях обича да създава неща с ръцете си. Да изпипва малки детайли. Други двама пък са изобретатели. Единият прави сам електронни джаджи и радиоуправляеми модели, устройства, базирани на линукс. Другият създава света около себе си така, както си го представя – пише програми за всекидневието, джаджи, прави причудливи часовници… А има и един от тях, който прави видео за добри каузи. И един, който често излиза сред природата и запазва автентични бинаурални записи на звуците, които тя създава.

В съкровищницата им открих и един учител по езда за деца, особено за деца с увреждания, един мъдрец, който чете много книги и един организатор на класически концерти и други събития, изцяло свързани с култура.

И колко повече говореха, когато дръзнех да попитам за вътрешното им желание! Редове и редове. По няколко абзаца.

А на първият ми въпрос, “Какво работиш?”, отговаряха с по една-две думи, често със съкращения и нерядко без превключат на кирилица. Сякаш твърде малко думи бяха достатъчни, за да опишат каква роля заемаше всеки един в живота.

Вярно, няма как тринадесет човека да заемат двадесет и осем длъжности в живота. Но какво щеше да е, ако всеки от тях беше поне само едно от нещата, които иска да бъде?

А какъв би бил света, ако всички хора на земята утре се събудят, бъдейки нещо, което искат да са?

Ако, вместо да “заемат роля”…

Си себе си?

Възможно ли е наистина да сме в “Матрицата”?

Матрицата. Много от нас са гледали филма, и много от нас пък, дори да не са го гледали, са чували за идеята. Сетне сме се замисляли, или пък сме подхвърляли с насмешка с приятели : представяш ли си наистина да сме в матрицата?

Аз пък днес се замислих. Какво е матрицата? В смисъл, да, във филма им слагаха едни метални кабели в главата. Достатъчно са завоалирали това, което май искат да ни кажат с този филм създателите, за да бъде допуснат масово по кината. Нали всеки ще си каже – е да, кабели, “очевидно” това е нереално.

Но все пак, какво е матрицата в съществото си, включително според начина, по който е показана във филма? Или по-скоро се замислих, пък питам и теб – какво представлява самото преживяване да “си в матрицата”? Не виждаш истинските неща, не чуваш, не усещаш и не миришеш. Абе изобщо, всичките ти сетива са контролирани от измислена среда, в която си мислиш, че съществуваш реално.

До тук добре.

А сега се огледай около себе си.

photo of green data matrix
Photo by Markus Spiske temporausch.com on Pexels.com

Шансът е голям да четеш този текст на екран. На същият екран, на който може би си гледал филмче във фейсбук или ютюб по-рано. И на който може би ще разгледаш снимки малко по-късно. Но тези неща не съществуват пред теб. Очите ти виждат информация, която всъщност не е там.

Може би си в офис. Или в стая. Която е направена от човека. Не е създадена от природата. Ушите ти чуват често музика или говор от говорителя на телефона, компютъра ти или слушалките. Но тези гласове не са там. Слънчевата светлина едва ли достига до теб, или никак, или е пречупена и част от лъчите са задържани от прозорците.

Е добре, ами другите ти сетива? Вероятно докосваш пластмасови изделия цял ден. Те не са автентични, а са реплики на един и същи модел. Дори и с 3Д принтери си ги правим вече. Не усещаш аромата на есента навън, защото сигурно имаш климатична инсталация. Пиеш вода от бутилки, ядеш храна от пакетчета.

ВСИЧКО ОКОЛО ТЕБ Е СЪЗДАДЕНО ОТ ЧОВЕКА.

Или иначе казано…

Измислено е.

Възможно ли е изобщо да сме в матрицата?… Сега изглежда доста по-възможно, убеден съм.

Киев, ден втори

Музиката отново е от играта Journey. Изглежда ме съпътства тук…

Трябва да е било някъде към осем, осем и малко. Не бях дръпнал завесите, които напълно спирали слънцето (както пишеше в рекламната брошурка в стаята); и неговите лъчи меко ме галеха по лицето за добро утро. Надигнах се, набързо се сбрахме с колегата и излязохме пред хотела в търсене на “кафе”, както сборно наричахме разностранното ни търсене – той именно на това и навярно нещо сладко, а аз по-скоро – на чай и по-солидно хапване за оздравяващи ( все още съм болен – дори по-зле от преди… А когато човек е “болен”, всъщност той е оздравяващ – докато не се оправи напълно : ) )

DSC_0136
Интересно возило, което видимо отдавна не е в движение, привлече погледите ни…
DSC_0135
…а измествайки поглед леко вдясно, осъзнахме, че то приветства гостите на пекарна “Катюша”.

Пекарна, или може би по-скоро “варилница”. Трябва да проверя точния превод в речника за думичката “Вареничная”, но във всички случаи е факт, че тук бяхме посрещнати с най-богатия избор от пелмени и пелменоподобни ястия, на който някога въобще съм се натъквал!

DSC_0137

DSC_0138

DSC_0139
Когато ястията дойдоха, те бяха приготвени, както и – сервирани – тъкмо както бяха представени в менюто. Много приятно и утринно…

DSC_0141DSC_0140А, ето го и ЧАЯТ. Тук, когато си поръчаш “Един черен чай”, ти донасят толкова голямо количество, че да можеш да препиеш, да се надуеш, да раздадеш на непознати, да си вземеш за у дома в термос и пак да остане : ) Царство! И е вкусен : )

Доста от моите познати, не веднъж са си правили от леки към средни шеги въз основа на факта, че обичам да си снимам храната. Никога до сега не съм обсъждал този елемент от душата си, а и ми е малко трудно да го сторя под формата на монолог. Как ли изглежда отстрани? Аз, лично, го правя, защото се опитвам да предам “усещането” човек да е, където съм. “Снимките на храна” винаги и задължително трябва да включват леко-загатнати детайли от околната среда, да предават точно светлината – била тя мека и топла, уютна домашна, или пък пролетно синьо-зелена под шарената сянка на стара върба… Всъщност не снимам самата храна, а чувството, което долавям с всичките си сетива…

Копнежа, откровено да си призная, е да споделя всеки един такъв миг със специален човек, който не е в живота ми… Навярно имам още дълго да работя, за да разруша в себе си това търсене към споделяне, съпреживяване, спътничество. Но в последните месеци работя сериозно по въпроса към прагматизъм и израстване, към забравяне на този копнеж за “Заедно”. Навярно, ако изобщо е възможно да го убия напълно, ще хапвам с празен поглед и вече няма да ми липсва нищо, няма да жадувам да Споделя… Дали тогава ще изпълня всички съвременни сказки, че човек трябва да е абсолютно щастлив сам? И, когато наистина стигна там, дали ще съм способен да споделям вече?…

DSC_0142
А сетне, продължихме към офиса. Стари, напукани паважи ме върнаха в най-близките ми спомени от Борисовата градина в София…
DSC_0143
Различни неща спираха погледа ми.

DSC_0144DSC_0146

DSC_0145
Тук е широко-разпространен метода за реклама чрез принтиране на рекламни обекти и надписи директно на асфалта и тротоарите. Отдавна съм мислел, на шега, да щампосам едно мое лого на попа в София – а ето, че украинците са се сетили отдавна…

DSC_0147

Открихме офиса сравнително лесно. Абе – направо – лесно си го намерихме. Несъмнено е по-различен от този в София. Според мен не е толкова слънчев, по-прихлупен е като усещане и самата цветова гама повече бие на сиво…

…девет часа по-късно, прекарани в работа, подсмърчане, духане на нос, духане на нос още и духане на нос много, дойде време да си тръгваме – и отново – Киев бе пред нас – като отворена врата към един все още съвсем нов свят.

DSC_0001
Извън всякаква логика, първото, което спря очите ми, бе тази причудлива структура.

DSC_0003

А сетне достигнахме метрото. Планът за днес включваше разглеждане на централната част на града – а придвижването до там решихме да осъществим под земята.

DSC_0002

DSC_0009

DSC_0011

Киевското метро е едно от най-натоварените в света, а както разбрахме след, като излязохме по този далеч по-дълъг, отколкото изглежда на снимката, ескалатор – е и метрото с най-дълбоката станция в света. Първоначално дори бяхме убедени, че сме били именно в нея, но след зачитане в гугъл се изясни, че посещението и ни предстои.

DSC_0013

С излизането на повърхността, площад “Майдан незалежности” ни посрещна слънчево-залезен и усмихнат! Хора щъкаха навсякъде, лежаха по пейките и полянките, говореха си. Една много просторна територия, изпълнена с живот.

DSC_0014

DSC_0015DSC_0016

DSC_0017
Първоначално ме зарадва гледката на жена, носеща дива птица “ей така” – но скоро идеята, че нищо не е случайно се оказа вярна и тук – прави се като бизнес – предлага на туристите да се снимат с нея. Горката птица…

Далеч по-весела бе гледката на този миньон, особено, докато си наместа костюма 🙂

DSC_0018

Спонтанно насочвах камерата насам-натам и запечатвах сцени от тази късно-пролетна вечер, докато с колегата издирвахме подходящо място за вечеря.

DSC_0020

DSC_0021

DSC_0024DSC_0029DSC_0031DSC_0032DSC_0033DSC_0034

DSC_0035DSC_0040DSC_0041DSC_0045

Не след дълго се озовахме на входа на странен (от архитектурна гледна точка) бизнес център, който по-скоро се случваше под земята, отколкото над нея. Качихме се в малко, панорамно асансьорче от площада и потеглихме надолу… Стигайки до “първия етаж”, вече бяхме доста под нивото на площада – но изглежда не там бе ресторанта, който бяхме си харесали във Foursquare. След подробен оглед на бутоните, забелязахме, че между първи, втори и трети етаж, има още един – маркиран със символ. Натиснахме го и зачакахме… Цилиндричната кабина бавно пое обратно нагоре, като спря някак… между етажите. Вратата се отвори и пред нас се разкри гледка, която трудно можеше да се опише конкретно – но значително наподобяваше на странен магазин за бижута в задънена ниша, разположена точно под тротоарите над нас.

Слязохме и извървяхме късото разстояние до това, което приличаше на край – за да бъдем посрещнати грижовно от местна хостеса, която изиска от нас да повторим някаква дума-парола на украински. Почти-неуспешния ни опит разбира се бе приет за успешен и бяхме пропуснати през тайна врата. В следващата зала пък се оказа, че трябва да открием коя от 52-те ръце на стената отваря нов таен достъп към самия ресторант…

DSC_0046Излишно е да отбелязвам, че това отново събуди в мен желанието ми да си направя пъзел стая : )

DSC_0055
Интериора в ресторанта беше приятен и несъмнено – разнообразен – преминаваше се през различни помещения с дегустация на вино, артефакти от исторяита на Украйна, сцена…
DSC_0051
Вечерята ни се услади много (все още си нимам храната) : )
DSC_0054
Особено с двете водчици към нея. Тези 50-грамови чашки тук се наричат “shot”. Изглежда понятието “малка водка” не е познато по тези земи… А кехлибарения цвят на тази водка е придаден от чилито в нея – много интересна идея, на вкус приличаща на ракия със спирт и чушки : )
DSC_0058
На излизане, отново се загледахме в причудливия интериор…

DSC_0060

DSC_0099
И скоро бяхме отново на улиците на града.

Понеже това фото-разказче така и така вече е супер-ултра-мега-хипер-екстра дълго, ще споделя още няколко кадъра, които направих на прибиране и с това смятам да завърша.

DSC_0061

DSC_0066DSC_0100DSC_0101

DSC_0092
И тук си имат ЦУМ. И поразително напомня на нашия…

DSC_0098DSC_0080DSC_0078DSC_0081DSC_0106

Виждам колко е размазана последната снимка – така смогнах да я щракна, без да карам колегата да спираме. Но се зачудих – дали в това бусче се кара страх? Може би минава и събира ненужния страх от онези, които се осмелят да се разделят с него – и го откарва във фабрика за преработване на страх.

Е, стига съм фантазирал. Все пак това е фото-разказ с реални истории.

И все пак… Какво ли кара бусчето?