И ето вятър хладен,
понесъл дъха на влажната земя,
листата в нежен танц покани
да отпразнуват есента.

Впуснаха се те безстрашно,
весело към необятната земя,
да я познаят, да се слеят,
Да дочакат тихо пролетта.

Ала едно от тях остана,
високо на дръвчето, свило своята душа,
да полети жадуваше в сърцето,
ала сковал го бе страха.

И схвана люта зима,
снежни преспи приютиха пожълтелите листа,
на топло заедно се свиха,
и дружно преборваха студа.

Ала едно от тях остана,
все там, горе, където познато бе му всичко.
На сигурно, на своето си клонче,
самодостатъчно и силно… но самичко.

24.1.2017

С.М.