Киев, ден седми (Един малко тъжен ден)

Днес ще ни посвири Дейвид Фостър с една моя любима тема…

…която някак днес звучеше в навсякъдето ми. Нали знаеш? Има такива дни, в които… ти е тъжно – но е и като прераждане. Отделяш десет минути, … които стават тридесет, час, два, четири…! За да помислиш. Да осъзанеш. Да си кажеш… да. Това е “така”. Онова е “иначе”. Нищо не мога да променя. Нищо, което не е вътре в мен. Нито е нужно да си чупя моето. То си е мое… но не е на никой друг – нито може да има нещо, зависещо от повече от един човек, ако само един влага усилие, стремеж и желание това нещо да оцелее и да пребъде…

Прераждане. В самота. Едновременно прекрасно, защото е толкова хубаво да си свободен – и тъжно, защото си научил вече, че можеш да си свободен и ако споделяш…

DSC_0597

Към следобед реших да изпълзя и мудно да се дотътря до тук – ако за теб това не е първия “Ден в Киев”, който четеш, може би ще се досетиш кое е това място : ) Поседнах – горд, че бях открил “шорткът” благодарение на една баба, която неволно демонстрира как се отваря вратата към вътрешното дворче зад хотела и си поръчах любимите неща – супа с пелмени, пелмени отделно и чай.

От онзи – дето има достатъчно да се надуеш, да подариш на непознати… и така нататък. Пък аз взех, че си поръчах и втора кана. Харесваше ми просто да си седя и денят да се случва около мен.

DSC_0598

Надух се двойно, пък взех, че се надигнах. Върнах се до хотела за да взема раницата и осъществих, с известни затруднения, набелязаните задачи като купуване на вода за уста, клечки за уши и пране : ) Затрудненията дойдоха от липсата на леген и факта, че тук ама наистина не особено много хора разбират английски – но все пак, с необходимото количество мимики се догатнахме до смисъла на нещата.

DSC_0599

На прибиране отново в хотела, знаците на съдружието пак ме блъснаха в душата – пък и, де да беше само този.

DSC_0600

… и дори на клечките за ушииии!

DSC_0601

Ш’ги пръсна : ) Всичко ще пръсна : ))) Не може ли поне клечките да са персонален продукт без влюбени на него? : ) Но… признавам – чаровни и милички са. Като в мечтите ми…

Дадох шанс на една клечка в банята и половин час по-късно, чистичък и влажен се опаковах и насочих към срещата с колегата, който за разлика от мен беше поразгледал повече интересни неща от добре познатата варилница и дизайна на опаковката на местен украински продукт.

DSC_0602

Тази женица ме посрещаше всеки ден при преминаване през подлеза до хотела. Ще да е била някаква реклама, или кампания… или не? Не е ясно – но има нещо много силно в нея.

DSC_0604

Весели градски сцени се заизреждаха, примесени с неизбежния привкус на соц.

DSC_0603

Чудейки се къде да седнем (не, че ми се сядаше твърде много след  като първата част на деня бях прекарал в пещарата си, но пък колегата, след като бе трамбовал искаше да хапне), преминахме отново през приятното паркче, в което бяхме хапнали палачинки с ябълки преди няколко дни.

DSC_0608

DSC_0609

DSC_0610

DSC_0611
Това момче не свиреше за пари – просто бе поставил името си на пианото, изглежда, за да го видят повече хора и да научат за уменията му.

DSC_0612

DSC_0613
Има нещо спокойно и “вечно” в привечерните киевски улички на залез

DSC_0614

DSC_0615

DSC_0617
И тук имат Доминос пица – като тя освен със скутерчета, в някой случаи се доставя и с колела с щайга отзад, което ми се стори интересно решение.
DSC_0618
Това пък, според третия колега, който също се бе присъединил към нас, била съвсем нормална гледка за града. Скъпото возило е покрито с небрежно-преметнато платнище, затиснато отпред и отзад с туби с минерална вода, за да не го духа вятъра.

DSC_0619

DSC_0620
Полутахме се, почудихме се, пък седнахме в този пъб, предложен от новия колега.
DSC_0621
Декорацията не изневеряваше на украинския стандарт – пищна, разнообразна и тематична – а в менюто имаше директни заигравки със… смъртта на животните, които ядем. Чудесна тематика за моите комикси…
DSC_0627
Когато човек прекара половин ден в емоционалната си пещера, обикновено това е съпроводено с неядене, поради което резките наименования като “Мълчанието на прасето” не ме спряха да си взема сандвич и…
DSC_0622
…сетче с местни, домашни питиета – нещо като ликьори на основа на водка.

Похапнахме, попийнахме… и се заприбирахме. Исках просто да си отида в стаята и да се “скрия от света” на топло и тихо.

Пътем се пробвахме с един геокеш, което ми даде и възможност да разкажа повече за играта – но за жалост не го открихме.

DSC_0629
На тези бих седнал с близък човек, много са оригинални…
DSC_0631
А този трамвай номер 6 продава сувенири, хапванки и чай. И внася много топла атмосфера винаги като го видя в душата ми.

Малко преди да стигнем хотела, подминахме отново катедралата, в която се бях помолил първия ден. Прекръстих се, така, набързичко… И се загледах. Всичко, в което вярвам, всичко, което изпитвам, е… любов.

Но трябва ли да е толкова самотно?…

DSC_0632

Advertisements

Киев, ден шести

Музиката е от Rameses B, казва се Memoirs.

Днес бе събота. Първата събота тук. Човек би помислил, че това ще бъде денят, в който ще се “напека” да стана в 7 сутринта и да обиколя целия град.

Не.

Беше ме тъжно. Понякога обичам да ми е тъжно. Не, че самото тъжно ми харесва, но след като така и така има защо, винаги си струва човек да се отдаде на тази емоция. Навярно бе някъде към следобед, когато пропълзях до тераската на хотела и се огледах – а навън наистина бе чудесен ден!

DSC_0370

DSC_0369

DSC_0368

DSC_0367

Какво ли би било усещането да се разглежда Киев от някоя от тези високи сгради? От покрива? Скоро щях да разбера – тъй, като имах нещо интересно планирано за следобеда. Облякох се “клошарски” – като за предстоящото събитие – макар да се бях постарал да взема все прилични дрешки за тук, избрах най-тъмните от тях, натъпках нужното в градската си раница и бегом към асансьора.

В малкото коридорче за пореден път бях посрещнат от един от многото символи на “заедно”, с които хотела, (а и – модерния ни свят, рекламите, предаванията, всичко около нас е изпъстрено).

DSC_0371

Исках го. Господи, колко Обичах Заедно. Цял живот това бе била най-откровената ми мечта, сякаш изтъкана във всяка клетка от съществото ми. Заедно. Споделено. Да направиш за… Да изслушаш… Да споделиш със… Да съпреживееш до… А сега? Сега няма.

“Майната му!” – махнах с ръка и скочих в асансьора, който вече ме очакваше. Не исках да закъснея.

DSC_0372

Когато стигнах “Златна врата”, където бе срещата ми с моят другар, часа бе малко след 5. “Гладен съм.” – споделих с него най-откровено. Аз съм от тези хора, които могат да карат без храна с часове, а без вода и цял ден. Обаче пък, огладеня ли (с удебелен шрифт) – трябва да седна и да хапна нещо… “дебело”, както обичам да се изразявам : ) Момчето беше местен и не бе свикнал да сяда в по-скъпите им ресторанти. Чудесно! Обиколихме и намерихме приятни сандвичи и, разбира се, чай.

DSC_0373

Докато хапвахме, ми разказа много и наистина интересни истории за подземния живот в Киев. Тъкмо щях да го попитам дали не се притеснява да споделя тези неща в заведението, където всеки можеше да го чуе, когато той бръкна в раницата си и ми показа книга, която негов познат е издал по темата. Щеше да е чудесно, ако бе на английски. Или български : ) Какъв е шанса?

DSC_0375

DSC_0376

Например, огромного, кръглоподобно помещение, което се вижда на дясната страница бил секретен бункер под града, до който достъпа можел да се осъществи само през тунелите на метрото. Само на едно място (навсякъде другаде имало стена, дебела няколко метра), имало пукнатина, през която можело да се премине. Първите експлоръри влезли пързаляйки се на скейтборд, защото пукнатината била толкова ниска, че нямало дори как да се пропълзи през нея. След това намерили още един вариант за влизане все пак, през който посетили мястото няколко пъти – но изглежда сигурността е вече затегната и бъдещи посещения за момента не се планират.

И така, залисани в приятни приказки, сандвича ми достигна своя край – същото се случи и с чая… та дори и с втория, който си взех след него (все пак, за да мога да издържам дори цял ден без вода, тярбва да се “налея” в даден момент) : )  и се отправихме на път. Първото място, което посетихме, не беше дори планирано. За моят нов познайник то беше съвсем безинтересно – а именно, бункер, строен преди втората световна война. “Вътре няма нищо” – с охота сподели той – но все пак, за мен това нищо си беше любопитно. Лесно се пъхнахме през решетката – той каза, че изобщо няма какво да му мислим  ако някой ни види, преминавайки през паркчето, в което беше възможността за влизане – “стига да не е някоя възрастна лелка, дето всичко иска да знае”. Бункера беше обширен – на два подземни етажа – наистина вътре “нямаше нищо”, но все пак аз бях свикнал именно на това при всичките си посещения на подобни места по наши земи, така че този факт съвсем не занижи стойността на огледа.

Навярно сме прекарали поне половин час из многобройните тунели. Когато излязохме, навън беше осезаемо слънчево – и несъмнено по-топличко – в бункерите, както и в повечето пещери, всъщност, температурата целогодишно е около 10 градуса.

Следващия обект, който всъщност бе първия в плана за вечерта, бе сравнително близо – една от най-високите сгради в Киев, построена доста отдавна, но изоставена.

DSC_0395

Влизането не беше твърде лесно. Прескачането на двуметрова ограда, внимавайки да не ни забележи никой, включително да не ни чуят от апартамента, който беше точно до оградата и преминаването през изключително тясно правоъгълниче в стара, желязна ръждива решетка се оказа “лесната част”. Сега трябваше да се качим направо на втория етаж, до който всички подстъпи бяха затворени – а качването се случваше по няколко облегнати дървени дъски директно на бетонната плоча, разположена на височина близо четири метра. Опасничко – но в крайна сметка – за това бях попитал още при уговорката ни. За истински urban exploring, не за захаросано обикаляне на места, до които може да стигне всеки. Пропълзяхме през още една ръждива решетка, която трябваше да задържаме един за друг, за да можем да се промъкнем през отварящия се по този начин процеп – и ни оставаше да изкачим 29 етажа пеш, за да се насладим на невероятни гледки на всички страни!

DSC_0377

DSC_0378

DSC_0381

DSC_0382

DSC_0384

DSC_0386

На всички посоки, гледката беше превъзходна – а аромата на напечен от следобедното слънце бетон, съчетан с мекия ранно-летен бриз и свистенето на ветреца в ушите даваха усещане за полет и свобода…

DSC_0392

DSC_0390

Личеше, че от десетки години никой не е бил тук – освен някоя и друга луда глава като нас…

DSC_0398

DSC_0400

DSC_0403

DSC_0412

DSC_0416

Постояхме си така. Помълчахме. Всеки си помисли за неговите мечти, цели, провали и победи… А сетне слязохме – по целият този, същия път – и, достигнали до улицата осъзнахме, че сме гладни. Този път местенцето за хапване беше по-вкусно дори от първото – пелмени, солянка и компоти бяха избора ми и несъмнено трябва да призная, че бих се върнал винаги за още!

Трябваше да хапнем добре, защото следващия обект беше интересен. Бомбоубежище – но съвсем не изоставено. “Намира се под един бизнес център, на територията на военна фабрика. 25 процента от нея все още работят” – обясни спътника ми. “Трябва да сме бързи и внимателни. По-добре е да стигнем докато е светло, защото тогава има повече хора и няма да правим впечатление”.

Пристигайки на мястото се оказа, че навярно заради деня от седмицата, всъщност хора няма. Вратите бяха затворени, а паркингчето отпред бе потънало в покой. “Нищо, нека да огледам” – дочух гласа на водача си. “Чисто е. Хайде. Постарай се да изглеждаш нормално”. – с тези думи се отправихме към врата в страни от главния вход – метална, непривлекателно изглеждаща, заключена. Врата, за която той си беше извадил ключ… Сподели, че не било трудно. Били го правели много пъти… Влязохме бързо и затворихме отвътре, като той побърза да заключи. “Ако някой ни пита, персонал сме, идваме да вземем нещо”. Вътре беше тъмно и ухаеше по онзи специфичен начин, по който мирише във всяко подземие или мазе. Момчето тръгна смело през коридора в мрака – само чух стъпките му… а сетне се задейства СОТ. “До тук бяхме” – побързах да си помисля – но, напротив. С няколко натискания на панела, сота беше деактивиран. В неизвестност “Ама как…” го последвах, когато той продължи навътре и запали лампите в голямата зала. “Трябва да си подсигурим резервен изход” – каза ми и ме поведе към два други входа, затворени отвътре с метална тел, завързана за големите метални колела с които се отваряха и самите противовзривни врати. Освободи една от тях и си отдъхна – “Сега можем да разглеждаме”.

А мястото си заслужаваше…

DSC_0434

Макар да съм бил в доста бомбоубежища, за пръв път виждах как всъщност трябва да изглежда едно такова място, преди да бъде опустошено от вандали и крадци. Всички филтри за въздух бяха на мястото си.

DSC_0435

DSC_0436

Дизеловия генератор за автономно захранване също си стоеше непокътнат. Както и всичко останало!

DSC_0437

DSC_0439

DSC_0441

Навсякъде по стените можеше да се види пропаганда, обясняваща различните стъпки, които да се предприемат при възникване на военно положение, химическа или радиационна атака.

DSC_0444

DSC_0443

DSC_0442

Впечатляващо е колко много умствено усилие и труд сме си създали ние – хората – за да измислим различни начини, за да се нападаме, нараняваме и унищожаваме сами – а сетне, пак сами, сме вложили още повече мисъл за това как да се защитаваме.

От себе си!…

DSC_0445

DSC_0460

DSC_0466

DSC_0462

DSC_0468

В съседна зала бяха складирани огромно количество противогази, комплекти за химическа защита, персонални пакети с обезболяващи, йод и морфин, облекла…

DSC_0470

DSC_0471

DSC_0475

DSC_0476

DSC_0478

DSC_0480

DSC_0486

DSC_0487

DSC_0490

DSC_0495
Комплект за почистване на превозни средства след химическа атака.
DSC_0496
Още пропаганда.
DSC_0498
Тъй, като в една кризисна ситуация всички биха изглеждали еднакво, за генералите има черни на цвят противогази.

DSC_0499

DSC_0500
По-добрите модели използват този фласк с активен въглен, който пречиства въздуха допълнително.

DSC_0501

DSC_0502

DSC_0505

DSC_0506
Личен комплект, съдържащ йод, морфин и други препарати.

DSC_0513

DSC_0514

DSC_0524

DSC_0526

DSC_0531

DSC_0534

DSC_0538

DSC_0542

Съседната зала бе нещо като заседателна.

DSC_0543

DSC_0548

DSC_0581

DSC_0580

А в малка врата имаше и командна зала, с радио техника, телефони, документи и карта на района.

DSC_0556

DSC_0563

DSC_0554

DSC_0553

DSC_0555

DSC_0567

DSC_0570

DSC_0571

DSC_0589

А колко по-лесно би било, ако не воювахме! Но явно такава ни е природата. Правим го. Правим го за територия, за власт. Правим го в личните си отношения, дори с най-любимите си същества. А винаги е толкова по-лесно, ако егото отстъпи назад, а напред излезе любовта…


Завършихме нашата разходка на върха на друга, 18-етажна изоставена сграда, която обаче е построена на висок хълм и гледката от тук бе не по-лоша. Чудесен аранжимент към кенчетата с нов вид съмърсби, които си взехме в последния момент от магазина за хранителни стоки – оказа се, че тук след 23:00 алкохол е забранено да се продава. И така, загледани в далечината, имахме още малко време да помислим… за живота. За войната. За любовта.

DSC_0594

DSC_0596

И все пак… не се отпускай. Противника подслушва…

DSC_0560

Противник? А навярно на неговото бюро се мъдри същата табела. Аз и ти – противници. Сами… на себе си.

Призовавам към мир. Световен. Междучовешки. И личен.

Любовта е неизбежна.

Киев, ден пети

Музиката е Two Steps from Hell. Една от многото ми любими…

DSC_0261

Днес започнахме отново с парк – този път различен от посетения предишния ден. Това е едно по-мъничко паркче – но много приятно – осеяно със зеленина, цветя, красиви паркови фенери, които вечер се превръщат в десетки светлинки, озаряващи калдаръмените алеи…

DSC_0262

Подминахме тази сцена от “Костенурките нинджа” и тъкмо да подминем парка altogether, когато погледа ми се спря на приятно кафе. Чудесното място за утринна закуска!

DSC_0264

DSC_0263

Ако кажа, че палачинките с ябълки, мента и сладко, както и всичко останало отново бе точно, както бе снимано в менюто, несъмнено ще се повторя. Изглежда това е вярно навсякъде тук, поне за заведенията из по-централната част на Киев. Констатацията, че самото обзавеждане бе тематично също би се явила повторение : )

DSC_0265

DSC_0266

DSC_0268

DSC_0267

След, като се заредихме с енергия и утринна свежест, платихме сметката и поехме отново към офиса, като още неизлезели от парка, различни елементи спираха очите ми…

DSC_0269
Като например, това място за поцелуване : ) Дали ако наслагат такива на всяка пряка да кажем, в София, хората, които “вече са заедно и няма за какво да се борят”, ще се досетят, че всъщност взаимното привличане никога не свършва, че да очароваш, да усмихнеш, да покажеш на любимия, че е специален не са неща, които правиш само, докато го “спечелиш” – първо, защото никога никого не “печелим”; и второ – и преди всичко, защото любовта не се “завоюва”, а се дава – всеки ден…
DSC_0273
А тук, ако се напека ама наистина много, дали ще го взема наведнъж? : )

DSC_0272

DSC_0271

DSC_0270
Това им е тукашния университет.

DSC_0274

DSC_0275

DSC_0276

DSC_0277
Тази постройка изключително ми напомня на железопътна гара в някое малко, “Забравено от Бога” селце из България… Или Швейцария. Заради цветята : )
DSC_0278
Пътем си намерих този ключ. Още не знам за къде е, а и, видимо, нямаше как да го “взема”. Но вярвам, че факта, че го видях е равносилен на имането му. Какво ли отваря?
DSC_0280
Оригинални идеи има и тук, дори, честно казано – на доста места. Това специално не съм го виждал никога да работи, но това не го прави по-малко оригинално. Или пък – като се загледам в ролетната щора – може би работи дори в този момент?
DSC_0281
Рандом улични сценки, размазани за подсилване на рандомнеса.

DSC_0282

DSC_0283
Тук ще си замълча, особено, ако ме попиташ “Какво е това” : )

Поне мога да кажа къде беше – недалеч от офиса ни, където първата половина от работния ден премина приятно и функционално. За обяд днес решихме да изпробваме нещо разилчно. До днес бяхме хапвали все във кухнята на самата фирма – тук фирмата си има едни симпатични “соц”-лелки, които предлагат изключително богата трапеза в самия офис – не е видимо от къде идва храната – не се вижда кухня, нищо не грее, не се вари и не се готви. Просто всичко е там – винаги; и е топло (почти). Може би са намерили вълшебната покривчица и правят бизнес с нея : )

Изборът ни за хапване днес бе ресторантче, което изглежда е към съседната бизнес сграда – “Patison”. В общи линии – подобно, единствено е по-видимо от къде идва всичкото ядене:)

DSC_0284

Такова обядче тук излиза между 6.50 и 8.50 лв горе-долу. Нещо подобно на София. Една интересна разлика е, че освен чай, почти навсякъде може човек да си купи компот за пиене – обикновено с избор от поне 3 модела.

Надебеляхме и колегата се върна към работа, а аз предпочетох да използвам оставащото време от почивката вместо за кафе, за exploration на едно интересно място, което ни направи впечатление предишния ден. Изглежда това са остатъци от историческа линия, по която са се движели градски трамваи, водеща до странични коловози в близост до централната им ЖП гара…

DSC_0286
Всичко започва така. Няма как човек да не поиска да провери накъде “води” линията.
DSC_0287
А именно, към този стар, дървен ЖП мост над реката.
DSC_0288
В дъното има желязна ограда, част от която обаче съвсем официално си липсва, а през нея се вие добре-отъпкана пътечка.
DSC_0289
Първата сцена, която човек вижда, влизайки, напомня на зоната около извадената през 2012-та година 14-та околовръстна железопътна линия в София, в квартал Изток.
DSC_0290
Оглеждайки се, обаче, сцената започва да се допълва от красива старинна архитектура на изоставени халета.

DSC_0291

DSC_0292
…и къщи.
DSC_0293
Има си и остатъци от самите линии, някога минавали от тук. Хм. МинаваЛИ, или минаваЩИ? Ако една линия е прекъсната и в нея вече няма как да влезе влак, тя “минава” ли от там, където все още е цяла?

DSC_0294

DSC_0298

DSC_0299

Мога да призная, че имаше някаква призрачност в това място. И мъничко страх, на който не позволих да продължи да бъде част от потока на мисълта ми. Все пак съм в нова, непозната за мен страна – на непознато и видимо изоставено място. Все пак, желанието ми да видя повече надделя (с лекота) и се преметнах през изоставените складове, за да видя какво има от другата страна…

DSC_0301

DSC_0302

А там се натъкнах на уникално… усещане.

DSC_0304

Със сигурност снимката няма как да предаде чувството да си на това място. Сам. Парещите лъчи на слънцето галеха лицето ми. Над мен беше светлината и простора – а под краката ми – изоставеното минало. Аромата на треви и зеленини, далечния писък на птица, особения аромат на забрава…

Кога ли за последно от тук бе минал влак?

DSC_0306

DSC_0307

Постоях така още известно време… А сетне се преметнах обратно и погледнах какво става в другата посока. Знаците на живот бяха малко по-пресни тук…

DSC_0308

DSC_0309

Поогледах се още мъничко и – бе време да се връщам на работа.

DSC_0311

DSC_0314


Вечерта останах малко по-късно в офиса от моят колега. Това е, всъщност, денят в който написах първото си пътеписче – Киев, ден първи – което бе и причината за забавянето ми след работа. Когато излязох, за да се видя с него в центъра до операта според уговорката ни, навън вече меко се здрачаваше… Небето спря обектива на апарата ми. Не съм сигурен дали мога логически да издържа защо снимам облаците в пътепис за Киев. Сигурно са същите навсякъде. И все пак, така го почувствах.

DSC_0318

DSC_0317

DSC_0319

DSC_0320

Впечатляваща архитектура от преди стотина години се редуваше с приятни градски сцени.

DSC_0321

DSC_0322

Пътя ми премина и край парка, в който бяхме хапнали сутринта. Ето ги фенерите, обагрили привечерните алеи…

DSC_0325

Любимо време за мен – завечер. Още не е тъмно, а вече не е и ден. Меките, жълти светлини на парковите фенери и над градските паважи контрастират уютно със синьото, залезно небе.

DSC_0326

DSC_0327

DSC_0329

Подминах, полусмачкан, в краката ми – флаер с образа на женско лице. Признавам – върнах се да го снимам специално. Мога да напиша цял пост за образа на тази жена и душата и, за контраста между това лика и да бъде повян от вечерния вятър, стъпкван от незаинтересованите, забързани хора и това тя да бъде обичана на ниво душа. А “тя” е само метафора” Всеки от нас. За различната гледна точка към човека, за, сякаш, обърканата представа на съвремието, в която “Секса продава”. Къде отидоха ценностите, истинските неща – а заедно с тях и нежността, вярата, … любовта – истинската?

DSC_0331

Но, да се усмихнем. Ето – тази сцена не съм я виждал по “нашите земи” от поне 20 години:

DSC_0332

А централната част на Киев блестеше във вечерните си одежди – ярки светлини, усмихнати минувачи, феерия от настроение и аромати…

DSC_0333

DSC_0336

Аха! Ето, че открих и колегата пред – показаната на кадъра отгоре “опера хаус” :  ) А той пък ми показа, че тъкмо до операта имат пеещ фонтан – не се знае в кои дни и часове работи, но когато това е така, се редуват различни класически изпълнения на фона на специално подредени програми на фонтана.

DSC_0338

DSC_0341

DSC_0342

DSC_0340

Послушахме и изгледахме няколко красиви “представления”, когато гладът надделя и закрачихме без ясна посока, но със ясна цел – ХРАНААА : )

 

DSC_0348

Петък е – и, достигайки до главната улица – дълга е около 1.3 километра и свързва общо взето техният ЦУМ с площада Майдан Незалежности – установихме нещо, за което всъщност май вече бяхме чували, че е така – цялата главна улица (нещо като Цариградско шосе между парламента и ларгото) се затваря в петък и събота вечер и се превръща в пешеходна зона със стотици магазинчета, барове и заведения за хранене.

DSC_0351

DSC_0354

DSC_0356

Подминахме заведението, в което вече бяхме сядали миналия ден и, към което щяхме да се върнем и днес, откривайки, че няколко други, които си набелязахме във Foursquare вече не раздават нищо за дъвчене. В него гледаха мача Беларус – България.

DSC_0359

DSC_0360

Подминавайки следния плакат, в първия момент ми се стори, че се рекламира “Безжичен смартфон” : ) Оказа се, на второ гледане, че не – но всъщност това би била доста оригинална идея за реклама на умен телефон така и така.

DSC_0362

За вечеря, колегата си взе “Пиле Киев” – изглежда местен специалитет, който може да се открие навсякъде почти, а аз минах с пица. Разбира се, не пропуснахме и по бира/водчица към ястията – който каквото си пожела.

DSC_0363

DSC_0364

В това заведение, вероятно благодарение на петъчното настроение и магическата сила на местната “Горилка” (така наричаме водката тук) имаше различни, особени и все забавни клиенти, всичките като излязли от сериал – но усещам, че ако разкажа тук и за тях, поста ще стане твърде дълъг, затова запазвам историята за приятелите си като седнем на по горилка някой ден.

DSC_0365

Подминахме тази масивна сграда, в която изглежда все още празнуваха бъдни вечер (съдейки по светлинките) и се прибрахме в хотела.

DSC_0366

 

Киев, ден четвърти

Съвсем ненарочно, днес продължавам традицията музиката да е от изпълнители с особено изписване на името си, а именно – Amethystium

DSC_0219

Има неща, които снимам, без да знам защо. Не само, че не знам – но дори още в момента на заснемане съм убеден, че дори не бих се опитал да обясня какво ми е харесало в кадъра. И все пак ми харесва…

Днес избрахме различен маршрут на път за офиса, поне в първата си част.

DSC_0221

Избръмчахме през намиращата се почти непосредствено до хотела ни ботаническа градина. Още не съм я разгледал в подробности; на този етап това беше всъщност първото преминаване през нея – съвсем транзитно; след което се озовахме в познатата част на града. Намерих следната табела за повече от забавна, макар, че може би няма всеки да схване усещането ми…

DSC_0220

През останалата част от пътя до работното място, апарата ми бе уловен от някой битови сценки, както и от някой по-колоритни елементи от автопарка в Киев.

DSC_0222
Съвсем като в соц-а
DSC_0226
Още СОЦ…
DSC_0225
…with a twist : ) Ако някой има логично предположение защо пред плодзеленчука виси магаре (или син кон), може да напише в коментарите : )
DSC_0227
А колкото до автопарка, днес е денят, в който започнах да си избистрям цялостната картинка. Тук има повече и по-скъпи модерни возила, отколкото в София – ала също така могат сравнително често да се видят Лади и Жигули – модернизирани, често с надписи “спорт” и затъмнени стъкла.
DSC_0228
Ето още един кадър, който напомня на края на 80-те в България
DSC_0229
Че пък даже два, един до друг!

 


Работния ден премина отново без особени фотографски находки и ето, че дойде вечерта. Комбинация от още интересни автомобилни находки, забавни надписи тук-таме и красива, старинна архитектура бе естествения декор по пътя ни.

DSC_0230

Тази вечер не бяхме много наясно какво ни се прави. Всъщност, аз си бях наумил, че искам да посетя едно от така наречените “Антикафе”-та – идея, за която съм чувал, че е възникнала оригинално в Русия, но се оказа, че ги има и тук – и не само това; но в две от тях дори има пиана. Колегата ми намираше идеята за посещение на антикафе за несъмнено странна и неприветлива, затова бяхме решили като стигнем до мястото да се разделим – той да отиде да хапне, а аз да в

идя за какво всъщност иде реч.

DSC_0234

DSC_0232

DSC_0233

Скоро достигнахме по-централната част на града – в интерес на истината, офиса е близо до нея, но също така е близо до железопътни линии – а по някаква причина териториите около линии и гари са винаги една идея по-ниско като клас.

DSC_0235

DSC_0236

DSC_0237

Намирахме се на голям площад – за пресичането на който, видимо се предлагаше като най-добра и почти единствена възможност преминаването през подлеза… Какъв подлез се оказа, обаче! Комплексна мрежа от тунели, излизащи на различни по-скоро далечни точки по отсрещните брегове на кръстовището – а самият подлез – подземен мол!

DSC_0238

Поразгледахме набързо – може би най-интересното, което ни хвана окото бе магазинче за сувенири. Имаше наистина най-различни и забавни идеи и сега, като се замисля, беше идейно да ги понаснимам – но не е късно – ще намина пак от там да “накупя” подаръчета за близки и познати. Днес взех само едно, за един специален за мен човек. Някак просто ме повика и ми каза – “аз съм”. Усещането бе, сякаш това нещо си е нейно и мястото му изобщо не е в магазинчето и никога не е било.

DSC_0239

DSC_0240

DSC_0243

Направи ми впечатление, че в Киев на много места (бих казал – почти навсякъде) има маркирани табели по улиците, сочещи посоката към най-близкото укритие / бомбоубежище. Не зная защо.

DSC_0245

Когато достигнахме антикафето и се разделихме, на мен ми отне известно време да открия самото място. Адреса, който бе подаден, водеше до една ниша на главната улица, но влизайки в тази ниша, човек се озовава почти в друг свят и по нищо не е очевидно, че антикафето е някъде там .

DSC_0246

Най-сетне го открих. Името му е “Циферблат”. Разказаха ми, че първия Циферблат е построен именно в Русия, но под формата на франчайз се разпространява и в други държави. Идеята е следната – за първия час се заплащата 42 гривни – което е еквивалента на около 2.50 лв. Това дава право на клиента да отседне вътре и да се чувства “като у дома си”. Може да се пие чай – колкото поискаш, кафета колкото искаш, бисквити и сладки. Има два етажа, масички, фотьойли, различни кътчета. Бордови игри, лавици с книги, пиано. Понякога имат тематични събития. За мое съжаление, точно тази вечер имаха лекция по психология на руски (да, руски, не украински). Go figure. Стана ясно, че не съм уцелил момента, но поне вече знаех за местенцето. При влизане човек си избира часовник от един голям рафт, на който са разположени десетки най-различни старинни такива. Часовника е с чип – носиш си го с теб и на излизане се определя колко трябва да заплатиш. Ако останеш повече от час, всеки следващ е по 32 гривни, а максималната сума, която може да се заплати е 130 гривни. Мястото работи от сутрин то вечер в 11; като един вид човек може да си отиде там и да си “живее” цял ден. Има и дворче отпред, уай-фай… всичко необходимо.

Изнизах се ни Циферблат ял, ни в Циферблат стоял и потърсих колегата по вайбър през уай-файто им (дали помислиха, че само за да го ползвам, съм ги разпитвал за местенцето? : ) )

DSC_0248

Намерихме се – той тъкмо беше хапнал и предложи да хапнем пак : ) Тръгнахме произволно и скоро се озовахме в сандвичария, предлагаща различни бири и, разбира се…

DSC_0249

: ) … Заведението бе приятно и, както забелязвам е вярно за всички заведение тук, бе украсено богато в избран от тях стил – от столовете и пода, до приборите, малките артефакти по стените, украсата, осветлението.

DSC_0250

Хапнали и пийнали в крайна сметка (за изненада на никой) се прибрахме в хотела : ) Имах идеята да снимаме града от високо – макар стаите ни да бяха на девети етаж и да имаше нещо като гледка, още не се бяхме качвали най-горе никога до сега. С охота натиснах “16” в асансьора и се оказахме на етаж, различен от останалите – без стаи, но с конферентна зала. Тя се оказа отключена и тъмна. Влязохме и се залепихме за прозорците – гледката бе чудесна и дори се виждаше вариант за качване на самия покрив по аварийна стълба – но както и допуснах, бяха ни видяли на камерата, а явно “тъмна” означава “неработеща” (логично). След около две минутки един местен човечец се появи на вратата на тъмната зала и с голяма почуда се заоглежда вътре, чудейки се какво точно правят двама мъже в мрака : ) Обясни ни със знаци, че не работи – и се наложи да наснимаме от 15-ти етаж; от балокнчето.

DSC_0253

DSC_0258

DSC_0251

 

А следното не знам как го постигнах (всъщнсот, имам идея, но не беше нарочно) и все пак ми харесва и ми се види чудесно за завършек на деня. Лека нощ.

DSC_0252

Киев, ден трети

Музиката е от мой любим албум на Loreena McKennitt – The Book of secrets (Определено заслужава награда за човек с много и странни удвоени букви в името 🙂 )

DSC_0108

Денят отново започна с Вареничная Катюша. Този път се наех да проверя какво, в крайна сметка, означава това – в гугъл; но според него то на български се превежда като “varenichnaya”, което несъмнено не ме просветли по въпросите на местните пекарни и варилници : )

DSC_0111Хапванките пак изглеждаха точно, както бяха снимани и предложени в менюто – явно предишния ден не е било случайност.

Несъмнено бе повече от вкусно – но усещането за нещо ново, както може да се очаква, бе спаднало поне на около 40 процента от това, което бе първия път. Не е ли интересно? Ако дойдем тук пак, навярно ще бъде 20. А после 10, 5, 3, 1… И скоро едно, макар и прекрасно място, би се превърнало в рутина – ще е все така вкусно, но вече – очаквано. Има ли красота в очакваните неща? Мисля, че наистина има – но е и много важно човек да опитва нови. Винаги! А колко често, когато не сме на път, а в собствения си град – забравяме за това. Мислех си – ако човек просто излезе и тръгне произволно през кварталите, седне на съвсем неочаквано място, или просто избира пътя си произволно – навярно ще открие съвсем неочаквани улички, старинни орнаменти по сградите, архитектура, … Колко лесно би било човек да е странник в собствения си град. Стига да реши!

След хапване бе време за дългичък работен ден, който беше – функционален, но не разкри нови тайни на Киев, така че го прескачам по смисъла на настоящето писание…

На излизане от офиса, следната сграда ми направи впечатление:

DSC_0112

Какво е домът без покрив? Често се питаме, чертаейки паралел спрямо връзката между двама човека – какво би била една къща без основи. Несъмнено това е любов без приятелство, спътничество без разбирателство, целене в бъдещето без настояще… Но какво ли би била връзката без покрив? Според мен това е близост, но без “усещане за у дома”, взаимство, но без топлина, заедност без доверие, закрила, онова чувство на четири протегнати ръце една в друга и две очи, губещи се в безкрая на зениците си…

DSC_0113

Запътихме се към метрото – нали днес беше денят, отреден за “преживяване” на наистина най-дълбоката метро станция в света, която погрешно вчера бяхме решили, че вече ни се е случила : ) Сцената от горната снимка поразително ми предложи усещането, че се намирам в GTA (която версия си поискате). Но не мога да обясня защо.

Преди да се спуснем в дълбините на Украинската столица, сметнахме за разумно да сдъФчем по нещо – спряхме се на, ъъъ… хот дог.

DSC_0114

Нямаше кой да ни обясни дали тукашния хот дог винаги е в питка за дюнер, при това направена от царевично брашно, особено не и продавачите, които говореха само на украински – но пък си беше вкусно. Това под нея е чайче – едно чудесно нещо на Украйна е, че НАВСЯКЪДЕ можеш да си купиш чай. Противно на това, което човек би смятал – не водката, а чая е напитката, която те преследва дори пред най-обикновената будка за хапване на крак.

DSC_0116

Цената за пътуване с метрото тук е 4 гривни, или иначе казано – 29 стотинки. Вероятно е да има и по-икономичен вариант, защото това е цена за еднократно пътуване – а има и вариант с карти. Пътуването се осъществява с това жетонче, което може да се закупи от аватомат на всяка станция – пуска се в машина на входа и се връща в обръщение, като пътника бива пропуснат.

DSC_0117

DSC_0118

DSC_0119

И в този момент го чух… първо от далече – мелодия на цигулка… и изтръпнах. Точно същата мелодия, както осъзнах в този момент, си бях тананикал на ум през последните 15-20 минути от офиса насам… и в този момент я чух изпълнена от това момче…

DSC_0124

Сякаш не беше там случайно.

Разбира се, че не беше. Получих онова абсолютно усещане за синхроничност – чувството, че съм точно там, където трябва да бъда, точно в момента, в който е трябвало да бъда. Че следвам пътя. Че каквото и да се е случило до този момент, е трябвало да стане точно по този начин; и да ме доведе тъкмо на това място…

DSC_0125

Когато слязохме на най-дълбоката станция в света 15-тина минутки по-късно, усещането не подсказваше с нищо, че се намираме на сто и осем метра под земята.

DSC_0127

DSC_0129

DSC_0130

Затова пък елементите по стените едновременно напомнят на “Хрониките на нарния”, играта “Myst” и “The room” едновременно…

DSC_0131

Дори противопожарните кранове са затворени в красиви кутии с обков от масивно дърво.

DSC_0132

Излизането отнема точно пет минути по часовник – разбира се, ако човек не се качва пеш по ескалаторите, така забързвайки времето за изплуване. Пет минути! Впечатляващо, признавам.

DSC_0134

Не знаехме точно накъде да поемем. Бяхме доста близо до Днепър – но изглежда не в най-туристическата и част. Все пак предложих да се поразходим. Пътечката, водеща натам, ни поведе покрай странно сдание…

DSC_0135

Отново метафора. За красотата, която е реална, но е зад бодлива тел. В живота човек винаги трябва да прескочи много огради с бодлива тел – и да внимава да не издигне нови, за да достигне до красотата…

DSC_0137

DSC_0138

Уют. Винаги съм намирал несравним уют в гледката на топло-озарено прозорче на фона на индигово-синята, пълзяща вечер над града.

DSC_0139

Не се хареса особено на колегата паркчето, в което се озовахме – стори му се някак западнало и твърде “соц”. Може и да е бил прав – аз не бях сигурен, но заедно решихме да се устремим в обратната посока – към центъра. Пътем видях различни магически сцени…

DSC_0140

DSC_0144

DSC_0145

… . Това е, което можех да кажа. Парка бе изцяло обагрен в зелено-синкавата гама на вечерта – а в дъното на тази алея, топло и приветливо светеше павилионче за чай… Сякаш бе излязло от друг свят! Дори подчертано-социалистическата лелка, която ни раздаде напитки по-скоро дръпнато и с досада не успя да развали усещането – всъщност дори го засили…

…отпивайки от чая си, продължихме, за да достигнем панорамна гледка към Днепър. И тогава ги видях…

DSC_0148

Тази размазана снимка носи много… Аромата на липи, безметежния полъх на топлия вятър, привечерните сенки на старите дървета… полъха на безкрай, топлината на близостта, сгушеното свиване в предлятна вечер… И те. Обичащи се… отдадени… един на друг. За да Са. За да са там, където са. За да са, с когото са. За да Бъдат…

Заговорих се с колегата. Той призна, че с жена му отдавна не са имали такъв момент. Ами аз? Всъщност, аз наскоро имах. Без, според общото очакване, задължителните целувки и ласки. И все пак – и именно, защото не те са най-важното, аз имах своята такава вечер малко преди да замина за насам със любим човек.

Нима не е тъжно, че двойките започват така (е, поне това 🙂 ); но с времето го забравят…

DSC_0153

Забравят какво е да Са. Какво е просто да са Те. За миг дори! Да не мислят за проблемите. За парите, за здравето, за миналото и бъдещето… а просто отново да се облегнат на парапета в парка на живота и да се загубят в очите си…

Сякаш завинаги…

Завинаги.

DSC_0154

DSC_0159

DSC_0161

DSC_0166

Малко по-надолу, преминали през широк площад, отново навлязохме сред дърветата, посрещнати от весела, танцувална музика. Продължавайки напред, пред нас се разкри нова магическа сцена…

DSC_0169

На дървен подиум, подобен на този в Софийската Борисова градина, ала по-голям, изглежда без особена организация, хора бяха пуснали музика – а минувачи се качваха и танцуваха един с друг…

DSC_0170

Постояхме и послушахме, допивайки чая. Когато станахме, вече бе почти нощ.

DSC_0172

Излязохме от парка, а странната и любопитна архитектура на Киев не преставаше да спира погледа ми…

DSC_0173

DSC_0174

DSC_0175

DSC_0178

DSC_0179

DSC_0194

DSC_0195

Сградите тук са огромни – и са маного… Софийския народен театър би изглеждал като местен театър в окръжен град, а ларгото – като някаква по-мъничка част в страни от центъра.

DSC_0197

DSC_0182

DSC_0184

DSC_0190

DSC_0193

Подминахме “Уши и Бургер” и се огледахме за местенце, където колегата да пийне местна бира – а аз – водчица, за лечение на все още упоритата кашлица и нос : )

DSC_0200

DSC_0201

Намерихме приятни масички тъкмо до “главнага улица” – в случай, че тук има такова понятие, туй като повечето улици в центъра приличат на такива и поръчахме. Завършека на вечерта беше приятен. Свежа атмосфера, усмихнати хора наоколо и наздраве с човека, с който видяхме толкова много през тези три дни. Благодаря!

DSC_0206

DSC_0208

 

 

Киев, ден първи

Музиката е от една игра – “Journey”, за която научих наскоро.

Киев!

Едно далечно, непознато място… До скоро дори не знаех, че ще го посетя. Новината за командировката дойде бързо и неочаквано. Почти също така бързо и неочаквано се озовах и аз самият тук… Една сутрин се събудих малко по-рано, досъбрах багажа (добре де, дори не го бях започнал предишния ден, но затова пък имах списък) и когато тъкмо започвах да се разсънвам, бях вече на летището.

Полета мина като един миг. Летенето със самолет винаги ме е изпълвало с различни мисли и осъзнавания. Заради пълната липса на контрол над онова, което ще се случи; заради промяната, заради, всъщност, така естественото чувство да се озовеш високо сред облаците… Но за това ще напиша отделно. Признавам – понякога ми е малко трудно да не бъда обстоятелствен. Да не навлизам в детайли…

Хайде да опитаме. Прескачам всичко, за което ми се иска да разкажа и ето, че се озоваваме на терасата на девети етаж в хотел Ibis…

DSC_0083

Киев! Всичко бе… странно и ново. Различно. Винаги съм се впечатлявал, когато посетя нова държава за пръв път… Защото някак всичко се променя. Все едно си сменил операционната система. Хората мислят различно за някои неща. Реагират различно. Различни са пътните знаци, цветарниците в парка, табелите в магазина. Ей такива неща… Кои маловажни, кои – ключови…

Замислен така, прошарих с поглед на всички посоки, търсейки интересни детайли, който ще ме накарат да искам да щракна…

DSC_0084
Парник в ботаническата градина до хотела
DSC_0085
Малки, романтични тунелчета
DSC_0086
Странна архитектура

DSC_0087

DSC_0088

DSC_0089Но, стига вече. Беше време с колегата да излезем и да направим първите си крачки на тази нова земя. Обръщайки се към изхода на тераската, осъзнах, че навярно през идните дни ще срещам най-различни забавни табели…

DSC_0090Или с други думи – тераса за пушене, ама сами си решавайте дали това е полезно за вас 🙂 Ако се чудите, “пушач” на украински е “курець” : )

Макар и първоначалната гледка от терасата да изглеждаше някак твърде “соц”-космополитна, с излизането пред хотелчето осъзнах, че това място съчетава по много особен начин различни усещания, които сякаш сме свикнали да асоциираме, по принцип, с места, разположени далеч едно от друго. Ако видяните отгоре по-скоро монотонни, студени блокове напомняха за така наречения “соц брутализъм”, то първата гледка на улицата ме отведе мислено по-скоро към Италия…

DSC_0091Ще се постарая да се спра от сравнения, защото – да си го кажем честно – архитектурата не е силната ми страна и “усещанията”, които всяка сцена ми носи са по-скоро персонално тълкуване, незалагащо на никакви смислени доказателства 🙂

Закрачихме по улицата. Небето бе приятно-пролетно-сиво, като пред буря. Красиви, старинни фасади надничаха иззад раззеленените дървета – а неподдържаното им състояние сякаш единствено добавяше към едно приятно чувство на далечност, на безвремие…

DSC_0092DSC_0094

Повървяхме така може би 300-400 метра и стигнахме до подлез. Тези 300-400 метра обаче ми се видяха като много, много повече. Всъщност, всичко в този ден щеше да остави трайна следа, дори и да не бе, само по себе си, нищо чак толкова забележително. Нали знаеш? Както, когато срещнеш нов човек, за пръв път в живота си. Едно ръкостискане. Един поглед в очите. Първите думи, първата усмивка – понякога сякаш за един час сте си казали цял един живот. Често съм си мислел – колко смислено е да се опитаме да събудим това любопитство, тази отвореност – към онези места, на които вече сме били много пъти; към хората, които познаваме вече отдавна – и да позволим да пишем сякаш върху онзи чист бял лист от първия ден. Винаги, в такъв момент, ще открием съвсем нови неща. Стига да успеем да отворим душата си за изследване на вече познатото…

DSC_0096Всичко ме впечатляваше. Бях като малко дете, което са завели на ново място… Скоро старите фасади се смесиха със странна, по-модерна архитектура. Не бих казал “смениха”, защото тук – на всяко място почти, може да се долови едновременно духа на “Соц”-а (както ние си го наричаме); духа на модерното ново време – а и други духове – малки, скътани улички, тучни градини се редуват с изоставени постройки, причудливи сгради, старинно-орнаментирани фасади… И може би именно това е самият дух на Киев – от всичко, навсякъде – но все пак не еклектично; защото не са всички усещания едновременно – а просто се редуват…

DSC_0098DSC_0099DSC_0102DSC_0104DSC_0105Бродейки така – безцелно, опознавайки четирите посоки на света и намирайки различни отговори на въпроса “Сега на къде се пада хотела?”, неусетно пред нас се разкри приказна гледка – огромен храм с куполи с позлатени елементи в красива градина-парк. Жълтият цвят се открояваше навярно по-ярко от всякога на фона на юнското дъждовно небе.

DSC_0110DSC_0108DSC_0109

DSC_0107
Вяра за двама

Разбира се, влязохме вътре. Тукашните свещички (най-малия размер) са на цена, еквивалентна на осем стотинки. Малко по-къси си от нашите малки свещи, може би мъ-ъничко по-дебелшки и някак по-восъчни. А днес бе празник на православната петдесетница. Какъв чудесен ден човек да се озове точно на това място… Навярно, ако бях сам, щях да остана доста по-дълго. В храма се носеше ангелски хор – феерия от гласове – наживо – пееха заедно с отчето, който четеше молитва. Хора се бяха наредили със свещи, вгледани, замислени, … всеки в неговите мечти, в неговите молитви, в неговата битка или победа…

Помолих се и аз. Тихо и смислено. Никога не се моля със заучени фрази. Всичко идва някак отвътре. От сърцето… И е странно. Сякаш няма друг момент освен, когато се моля, в който думите ми са точно толкова откровени и прями както са единствено тоновете ми, когато свиря или очите ми, когато гледам любим човек очи в очи… Във всекидневието често мога само да се старая да предам мислите си толкова директно – но навярно рядко успявам…

Излязох от черквата пречистен и зареден. Зареден от добрината на самия празник. От общата енергия на всички вътре. От още по-сивото небе навън. От аромата на “озон” (някъде бях чел, че май изобщо не е на озон, но май доста хора го наричаме така – онзи, тъкмо преди дъжд…).

DSC_0112

Спускайки се в обратната посока към хотела, най-сетне… заваля. Ала нищо не е случайно, нали? Бе достатъчно да се огледаме – и тъкмо на петдесет метра от нас съзряхме шоколатерия… Това е вид заведение, който е популярен тук – а за тази щяхме след това да узнаем, че е една от най-хубавите в града.

DSC_0113

И ето ни вътре. Отвън вече се чуваха капките дъжд по стряхите. Хората забързаха крачка и оредяха… А в шоколатерията интериора бе решен в тъмно-кафява гама. Ароматни сладки и най-различни шоколадови вкусотии надничаха от причудливи купички и чувалчета. Тук-таме мъждукаха жълти крушки, осветявайки ъглите, контрастирайки с метално-зеленикавата светлина, процеждаща се през малките прозорчета от дъждовния булевард.

DSC_0114

След, като разгледахме, решихме да седнем в малкото дворче отпред. Притихнали, прикрити от дъждовните капки, преглеждахме менюто – изпъстрено със знайни и незнайни какаови напитки, кафени специалитети, фондю, разтопен шоколад с чили…

DSC_0116Винаги ме докосва, когато видя млада двойка. Две човечета, решили – съзнателно – да отделят от времето си един на друг. Всичкото време във един момент. Момент за тях… Е да, зная – не всеки е щастлив. Далеч не всеки… И навярно далеч не всеки осъзнава какво богаство е да имаш цялото внимание на любимия и да можеш да му подариш своето внимание – едновременно с това…

DSC_0117Изглеждам малко тъжен, знам. Душата винаги прозира… А в нея звучат различни мелодии. И все пак, фондюто и разтопения шоколад бяха невероятни…

DSC_0115DSC_0120DSC_0121DSC_0119Тихото, смирено пламъче на свещта, неизброимите дъждовни капки, ароматът на далечна пролет, притихналата глъчка на града… В един такъв миг – дори само в няколко секунди, човек може да открие светове…

Хапнахме, пийнахме… И, защото нищо не е случайно, дъждът тъкмо спря…

Случайно : )

Когато платихме сметката и излязохме отново на тротоара, улиците бяха свежи, а всред по-рано сивите къдели на небосвода, сега меко се процеждаше топла слънчева светлина…

DSC_0122Пообиколихме още – в търсене на местни сим карти – като пътем, различни неща пак и пак ме караха да ги заснема – не, за да ги “взема за себе си”, а за да ги подаря на теб, който четеш тези редове…

DSC_0123
Визията на това… нещо – ярко ми напомни за желанието ми да си направя Escape Room.
DSC_0124
Космическо…
DSC_0126
Тук виждам много повече от просто един трамвай…
DSC_0127
Най-сетне оригинален начин да кажеш “Моля, не пипайте пианото” 🙂
DSC_0128
Всички стилове заедно…

DSC_0132

Поизгладняли, поизморени, усмихнати; намерили сим карти с инструкции само на украински (тук всичко е само на украински. Дори гъбата за баня, която си купих. Праха за пране. Знаците, … всичко 🙂 ); дойде и време за вечеря. Скочихме в почти първото място, което ни се изпречи на пътя и поръчахме. Оказа се Бейрутски ресторант. Изобщо… днес – от всичко по повече. Вечерята беше вкусна. Разболявах се… Нямах сили. Но това ми подейства умиротворяващо.

DSC_0133

Понякога, когато човек се разболява, това далеч не е просто физическо (вярвам, че никога не е). Просто тялото общува с нас и ни казва нещо. Моето ми казваше – поспри се. Почини си. Спри да се бориш. Спри да мечтаеш, стъпи на земята. Оцени кое е реално в живота ти.

Когато се прибрахме в хотела към девет и нещо тази вечер, просто легнах на леглото и… съм заспал.

Така завърши един различен, интересен, друг ден. Ден за опознаване на нови неща. А може би – и ден за опознаване на онези, старите, които си носим с нас – и понякога си струва да бъдат преразгледани и подредени.

До утре.