Category: Пътеписи

Днес ще ни посвири Дейвид Фостър с една моя любима тема…

…която някак днес звучеше в навсякъдето ми. Нали знаеш? Има такива дни, в които… ти е тъжно – но е и като прераждане. Отделяш десет минути, … които стават тридесет, час, два, четири…! За да помислиш. Да осъзанеш. Да си кажеш… да. Това е “така”. Онова е “иначе”. Нищо не мога да променя. Нищо, което не е вътре в мен. Нито е нужно да си чупя моето. То си е мое… но не е на никой друг – нито може да има нещо, зависещо от повече от един човек, ако само един влага усилие, стремеж и желание това нещо да оцелее и да пребъде…

Прераждане. В самота. Едновременно прекрасно, защото е толкова хубаво да си свободен – и тъжно, защото си научил вече, че можеш да си свободен и ако споделяш…

Към следобед реших да изпълзя и мудно да се дотътря до тук – ако за теб това не е първия “Ден в Киев”, който четеш, може би ще се досетиш кое е това място : ) Поседнах – горд, че бях открил “шорткът” благодарение на една баба, която неволно демонстрира как се отваря вратата към вътрешното дворче зад хотела и си поръчах любимите неща – супа с пелмени, пелмени отделно и чай.

От онзи – дето има достатъчно да се надуеш, да подариш на непознати… и така нататък. Пък аз взех, че си поръчах и втора кана. Харесваше ми просто да си седя и денят да се случва около мен.

Надух се двойно, пък взех, че се надигнах. Върнах се до хотела за да взема раницата и осъществих, с известни затруднения, набелязаните задачи като купуване на вода за уста, клечки за уши и пране : ) Затрудненията дойдоха от липсата на леген и факта, че тук ама наистина не особено много хора разбират английски – но все пак, с необходимото количество мимики се догатнахме до смисъла на нещата.

На прибиране отново в хотела, знаците на съдружието пак ме блъснаха в душата – пък и, де да беше само този.

… и дори на клечките за ушииии!

Ш’ги пръсна : ) Всичко ще пръсна : ))) Не може ли поне клечките да са персонален продукт без влюбени на него? : ) Но… признавам – чаровни и милички са. Като в мечтите ми…

Дадох шанс на една клечка в банята и половин час по-късно, чистичък и влажен се опаковах и насочих към срещата с колегата, който за разлика от мен беше поразгледал повече интересни неща от добре познатата варилница и дизайна на опаковката на местен украински продукт.

Тази женица ме посрещаше всеки ден при преминаване през подлеза до хотела. Ще да е била някаква реклама, или кампания… или не? Не е ясно – но има нещо много силно в нея.

Весели градски сцени се заизреждаха, примесени с неизбежния привкус на соц.

Чудейки се къде да седнем (не, че ми се сядаше твърде много след  като първата част на деня бях прекарал в пещарата си, но пък колегата, след като бе трамбовал искаше да хапне), преминахме отново през приятното паркче, в което бяхме хапнали палачинки с ябълки преди няколко дни.

Похапнахме, попийнахме… и се заприбирахме. Исках просто да си отида в стаята и да се “скрия от света” на топло и тихо.

Пътем се пробвахме с един геокеш, което ми даде и възможност да разкажа повече за играта – но за жалост не го открихме.

Малко преди да стигнем хотела, подминахме отново катедралата, в която се бях помолил първия ден. Прекръстих се, така, набързичко… И се загледах. Всичко, в което вярвам, всичко, което изпитвам, е… любов.

Но трябва ли да е толкова самотно?…

Музиката е от Rameses B, казва се Memoirs.

Днес бе събота. Първата събота тук. Човек би помислил, че това ще бъде денят, в който ще се “напека” да стана в 7 сутринта и да обиколя целия град.

Не.

Беше ме тъжно. Понякога обичам да ми е тъжно. Не, че самото тъжно ми харесва, но след като така и така има защо, винаги си струва човек да се отдаде на тази емоция. Навярно бе някъде към следобед, когато пропълзях до тераската на хотела и се огледах – а навън наистина бе чудесен ден!

Какво ли би било усещането да се разглежда Киев от някоя от тези високи сгради? От покрива? Скоро щях да разбера – тъй, като имах нещо интересно планирано за следобеда. Облякох се “клошарски” – като за предстоящото събитие – макар да се бях постарал да взема все прилични дрешки за тук, избрах най-тъмните от тях, натъпках нужното в градската си раница и бегом към асансьора.

В малкото коридорче за пореден път бях посрещнат от един от многото символи на “заедно”, с които хотела, (а и – модерния ни свят, рекламите, предаванията, всичко около нас е изпъстрено).

Исках го. Господи, колко Обичах Заедно. Цял живот това бе била най-откровената ми мечта, сякаш изтъкана във всяка клетка от съществото ми. Заедно. Споделено. Да направиш за… Да изслушаш… Да споделиш със… Да съпреживееш до… А сега? Сега няма.

“Майната му!” – махнах с ръка и скочих в асансьора, който вече ме очакваше. Не исках да закъснея.

Когато стигнах “Златна врата”, където бе срещата ми с моят другар, часа бе малко след 5. “Гладен съм.” – споделих с него най-откровено. Аз съм от тези хора, които могат да карат без храна с часове, а без вода и цял ден. Обаче пък, огладеня ли (с удебелен шрифт) – трябва да седна и да хапна нещо… “дебело”, както обичам да се изразявам : ) Момчето беше местен и не бе свикнал да сяда в по-скъпите им ресторанти. Чудесно! Обиколихме и намерихме приятни сандвичи и, разбира се, чай.

Докато хапвахме, ми разказа много и наистина интересни истории за подземния живот в Киев. Тъкмо щях да го попитам дали не се притеснява да споделя тези неща в заведението, където всеки можеше да го чуе, когато той бръкна в раницата си и ми показа книга, която негов познат е издал по темата. Щеше да е чудесно, ако бе на английски. Или български : ) Какъв е шанса?

Например, огромного, кръглоподобно помещение, което се вижда на дясната страница бил секретен бункер под града, до който достъпа можел да се осъществи само през тунелите на метрото. Само на едно място (навсякъде другаде имало стена, дебела няколко метра), имало пукнатина, през която можело да се премине. Първите експлоръри влезли пързаляйки се на скейтборд, защото пукнатината била толкова ниска, че нямало дори как да се пропълзи през нея. След това намерили още един вариант за влизане все пак, през който посетили мястото няколко пъти – но изглежда сигурността е вече затегната и бъдещи посещения за момента не се планират.

И така, залисани в приятни приказки, сандвича ми достигна своя край – същото се случи и с чая… та дори и с втория, който си взех след него (все пак, за да мога да издържам дори цял ден без вода, тярбва да се “налея” в даден момент) : )  и се отправихме на път. Първото място, което посетихме, не беше дори планирано. За моят нов познайник то беше съвсем безинтересно – а именно, бункер, строен преди втората световна война. “Вътре няма нищо” – с охота сподели той – но все пак, за мен това нищо си беше любопитно. Лесно се пъхнахме през решетката – той каза, че изобщо няма какво да му мислим  ако някой ни види, преминавайки през паркчето, в което беше възможността за влизане – “стига да не е някоя възрастна лелка, дето всичко иска да знае”. Бункера беше обширен – на два подземни етажа – наистина вътре “нямаше нищо”, но все пак аз бях свикнал именно на това при всичките си посещения на подобни места по наши земи, така че този факт съвсем не занижи стойността на огледа.

Навярно сме прекарали поне половин час из многобройните тунели. Когато излязохме, навън беше осезаемо слънчево – и несъмнено по-топличко – в бункерите, както и в повечето пещери, всъщност, температурата целогодишно е около 10 градуса.

Следващия обект, който всъщност бе първия в плана за вечерта, бе сравнително близо – една от най-високите сгради в Киев, построена доста отдавна, но изоставена.

Влизането не беше твърде лесно. Прескачането на двуметрова ограда, внимавайки да не ни забележи никой, включително да не ни чуят от апартамента, който беше точно до оградата и преминаването през изключително тясно правоъгълниче в стара, желязна ръждива решетка се оказа “лесната част”. Сега трябваше да се качим направо на втория етаж, до който всички подстъпи бяха затворени – а качването се случваше по няколко облегнати дървени дъски директно на бетонната плоча, разположена на височина близо четири метра. Опасничко – но в крайна сметка – за това бях попитал още при уговорката ни. За истински urban exploring, не за захаросано обикаляне на места, до които може да стигне всеки. Пропълзяхме през още една ръждива решетка, която трябваше да задържаме един за друг, за да можем да се промъкнем през отварящия се по този начин процеп – и ни оставаше да изкачим 29 етажа пеш, за да се насладим на невероятни гледки на всички страни!

На всички посоки, гледката беше превъзходна – а аромата на напечен от следобедното слънце бетон, съчетан с мекия ранно-летен бриз и свистенето на ветреца в ушите даваха усещане за полет и свобода…

Личеше, че от десетки години никой не е бил тук – освен някоя и друга луда глава като нас…

Постояхме си така. Помълчахме. Всеки си помисли за неговите мечти, цели, провали и победи… А сетне слязохме – по целият този, същия път – и, достигнали до улицата осъзнахме, че сме гладни. Този път местенцето за хапване беше по-вкусно дори от първото – пелмени, солянка и компоти бяха избора ми и несъмнено трябва да призная, че бих се върнал винаги за още!

Трябваше да хапнем добре, защото следващия обект беше интересен. Бомбоубежище – но съвсем не изоставено. “Намира се под един бизнес център, на територията на военна фабрика. 25 процента от нея все още работят” – обясни спътника ми. “Трябва да сме бързи и внимателни. По-добре е да стигнем докато е светло, защото тогава има повече хора и няма да правим впечатление”.

Пристигайки на мястото се оказа, че навярно заради деня от седмицата, всъщност хора няма. Вратите бяха затворени, а паркингчето отпред бе потънало в покой. “Нищо, нека да огледам” – дочух гласа на водача си. “Чисто е. Хайде. Постарай се да изглеждаш нормално”. – с тези думи се отправихме към врата в страни от главния вход – метална, непривлекателно изглеждаща, заключена. Врата, за която той си беше извадил ключ… Сподели, че не било трудно. Били го правели много пъти… Влязохме бързо и затворихме отвътре, като той побърза да заключи. “Ако някой ни пита, персонал сме, идваме да вземем нещо”. Вътре беше тъмно и ухаеше по онзи специфичен начин, по който мирише във всяко подземие или мазе. Момчето тръгна смело през коридора в мрака – само чух стъпките му… а сетне се задейства СОТ. “До тук бяхме” – побързах да си помисля – но, напротив. С няколко натискания на панела, сота беше деактивиран. В неизвестност “Ама как…” го последвах, когато той продължи навътре и запали лампите в голямата зала. “Трябва да си подсигурим резервен изход” – каза ми и ме поведе към два други входа, затворени отвътре с метална тел, завързана за големите метални колела с които се отваряха и самите противовзривни врати. Освободи една от тях и си отдъхна – “Сега можем да разглеждаме”.

А мястото си заслужаваше…

Макар да съм бил в доста бомбоубежища, за пръв път виждах как всъщност трябва да изглежда едно такова място, преди да бъде опустошено от вандали и крадци. Всички филтри за въздух бяха на мястото си.

Дизеловия генератор за автономно захранване също си стоеше непокътнат. Както и всичко останало!

Навсякъде по стените можеше да се види пропаганда, обясняваща различните стъпки, които да се предприемат при възникване на военно положение, химическа или радиационна атака.

Впечатляващо е колко много умствено усилие и труд сме си създали ние – хората – за да измислим различни начини, за да се нападаме, нараняваме и унищожаваме сами – а сетне, пак сами, сме вложили още повече мисъл за това как да се защитаваме.

От себе си!…

В съседна зала бяха складирани огромно количество противогази, комплекти за химическа защита, персонални пакети с обезболяващи, йод и морфин, облекла…

Съседната зала бе нещо като заседателна.

А в малка врата имаше и командна зала, с радио техника, телефони, документи и карта на района.

А колко по-лесно би било, ако не воювахме! Но явно такава ни е природата. Правим го. Правим го за територия, за власт. Правим го в личните си отношения, дори с най-любимите си същества. А винаги е толкова по-лесно, ако егото отстъпи назад, а напред излезе любовта…

---

Завършихме нашата разходка на върха на друга, 18-етажна изоставена сграда, която обаче е построена на висок хълм и гледката от тук бе не по-лоша. Чудесен аранжимент към кенчетата с нов вид съмърсби, които си взехме в последния момент от магазина за хранителни стоки – оказа се, че тук след 23:00 алкохол е забранено да се продава. И така, загледани в далечината, имахме още малко време да помислим… за живота. За войната. За любовта.

И все пак… не се отпускай. Противника подслушва…

Противник? А навярно на неговото бюро се мъдри същата табела. Аз и ти – противници. Сами… на себе си.

Призовавам към мир. Световен. Междучовешки. И личен.

Любовта е неизбежна.

Музиката е Two Steps from Hell. Една от многото ми любими…

Днес започнахме отново с парк – този път различен от посетения предишния ден. Това е едно по-мъничко паркче – но много приятно – осеяно със зеленина, цветя, красиви паркови фенери, които вечер се превръщат в десетки светлинки, озаряващи калдаръмените алеи…

Подминахме тази сцена от “Костенурките нинджа” и тъкмо да подминем парка altogether, когато погледа ми се спря на приятно кафе. Чудесното място за утринна закуска!

Ако кажа, че палачинките с ябълки, мента и сладко, както и всичко останало отново бе точно, както бе снимано в менюто, несъмнено ще се повторя. Изглежда това е вярно навсякъде тук, поне за заведенията из по-централната част на Киев. Констатацията, че самото обзавеждане бе тематично също би се явила повторение : )

След, като се заредихме с енергия и утринна свежест, платихме сметката и поехме отново към офиса, като още неизлезели от парка, различни елементи спираха очите ми…

Поне мога да кажа къде беше – недалеч от офиса ни, където първата половина от работния ден премина приятно и функционално. За обяд днес решихме да изпробваме нещо разилчно. До днес бяхме хапвали все във кухнята на самата фирма – тук фирмата си има едни симпатични “соц”-лелки, които предлагат изключително богата трапеза в самия офис – не е видимо от къде идва храната – не се вижда кухня, нищо не грее, не се вари и не се готви. Просто всичко е там – винаги; и е топло (почти). Може би са намерили вълшебната покривчица и правят бизнес с нея : )

Изборът ни за хапване днес бе ресторантче, което изглежда е към съседната бизнес сграда – “Patison”. В общи линии – подобно, единствено е по-видимо от къде идва всичкото ядене:)

Такова обядче тук излиза между 6.50 и 8.50 лв горе-долу. Нещо подобно на София. Една интересна разлика е, че освен чай, почти навсякъде може човек да си купи компот за пиене – обикновено с избор от поне 3 модела.

Надебеляхме и колегата се върна към работа, а аз предпочетох да използвам оставащото време от почивката вместо за кафе, за exploration на едно интересно място, което ни направи впечатление предишния ден. Изглежда това са остатъци от историческа линия, по която са се движели градски трамваи, водеща до странични коловози в близост до централната им ЖП гара…

Мога да призная, че имаше някаква призрачност в това място. И мъничко страх, на който не позволих да продължи да бъде част от потока на мисълта ми. Все пак съм в нова, непозната за мен страна – на непознато и видимо изоставено място. Все пак, желанието ми да видя повече надделя (с лекота) и се преметнах през изоставените складове, за да видя какво има от другата страна…

А там се натъкнах на уникално… усещане.

Със сигурност снимката няма как да предаде чувството да си на това място. Сам. Парещите лъчи на слънцето галеха лицето ми. Над мен беше светлината и простора – а под краката ми – изоставеното минало. Аромата на треви и зеленини, далечния писък на птица, особения аромат на забрава…

Кога ли за последно от тук бе минал влак?

Постоях така още известно време… А сетне се преметнах обратно и погледнах какво става в другата посока. Знаците на живот бяха малко по-пресни тук…

Поогледах се още мъничко и – бе време да се връщам на работа.

---

Вечерта останах малко по-късно в офиса от моят колега. Това е, всъщност, денят в който написах първото си пътеписче – Киев, ден първи – което бе и причината за забавянето ми след работа. Когато излязох, за да се видя с него в центъра до операта според уговорката ни, навън вече меко се здрачаваше… Небето спря обектива на апарата ми. Не съм сигурен дали мога логически да издържа защо снимам облаците в пътепис за Киев. Сигурно са същите навсякъде. И все пак, така го почувствах.

Впечатляваща архитектура от преди стотина години се редуваше с приятни градски сцени.

Пътя ми премина и край парка, в който бяхме хапнали сутринта. Ето ги фенерите, обагрили привечерните алеи…

Любимо време за мен – завечер. Още не е тъмно, а вече не е и ден. Меките, жълти светлини на парковите фенери и над градските паважи контрастират уютно със синьото, залезно небе.

Подминах, полусмачкан, в краката ми – флаер с образа на женско лице. Признавам – върнах се да го снимам специално. Мога да напиша цял пост за образа на тази жена и душата и, за контраста между това лика и да бъде повян от вечерния вятър, стъпкван от незаинтересованите, забързани хора и това тя да бъде обичана на ниво душа. А “тя” е само метафора” Всеки от нас. За различната гледна точка към човека, за, сякаш, обърканата представа на съвремието, в която “Секса продава”. Къде отидоха ценностите, истинските неща – а заедно с тях и нежността, вярата, … любовта – истинската?

Но, да се усмихнем. Ето – тази сцена не съм я виждал по “нашите земи” от поне 20 години:

А централната част на Киев блестеше във вечерните си одежди – ярки светлини, усмихнати минувачи, феерия от настроение и аромати…

Аха! Ето, че открих и колегата пред – показаната на кадъра отгоре “опера хаус” :  ) А той пък ми показа, че тъкмо до операта имат пеещ фонтан – не се знае в кои дни и часове работи, но когато това е така, се редуват различни класически изпълнения на фона на специално подредени програми на фонтана.

Послушахме и изгледахме няколко красиви “представления”, когато гладът надделя и закрачихме без ясна посока, но със ясна цел – ХРАНААА : )

 

Петък е – и, достигайки до главната улица – дълга е около 1.3 километра и свързва общо взето техният ЦУМ с площада Майдан Незалежности – установихме нещо, за което всъщност май вече бяхме чували, че е така – цялата главна улица (нещо като Цариградско шосе между парламента и ларгото) се затваря в петък и събота вечер и се превръща в пешеходна зона със стотици магазинчета, барове и заведения за хранене.

Подминахме заведението, в което вече бяхме сядали миналия ден и, към което щяхме да се върнем и днес, откривайки, че няколко други, които си набелязахме във Foursquare вече не раздават нищо за дъвчене. В него гледаха мача Беларус – България.

Подминавайки следния плакат, в първия момент ми се стори, че се рекламира “Безжичен смартфон” : ) Оказа се, на второ гледане, че не – но всъщност това би била доста оригинална идея за реклама на умен телефон така и така.

За вечеря, колегата си взе “Пиле Киев” – изглежда местен специалитет, който може да се открие навсякъде почти, а аз минах с пица. Разбира се, не пропуснахме и по бира/водчица към ястията – който каквото си пожела.

В това заведение, вероятно благодарение на петъчното настроение и магическата сила на местната “Горилка” (така наричаме водката тук) имаше различни, особени и все забавни клиенти, всичките като излязли от сериал – но усещам, че ако разкажа тук и за тях, поста ще стане твърде дълъг, затова запазвам историята за приятелите си като седнем на по горилка някой ден.

Подминахме тази масивна сграда, в която изглежда все още празнуваха бъдни вечер (съдейки по светлинките) и се прибрахме в хотела.

 

Съвсем ненарочно, днес продължавам традицията музиката да е от изпълнители с особено изписване на името си, а именно – Amethystium

Има неща, които снимам, без да знам защо. Не само, че не знам – но дори още в момента на заснемане съм убеден, че дори не бих се опитал да обясня какво ми е харесало в кадъра. И все пак ми харесва…

Днес избрахме различен маршрут на път за офиса, поне в първата си част.

Избръмчахме през намиращата се почти непосредствено до хотела ни ботаническа градина. Още не съм я разгледал в подробности; на този етап това беше всъщност първото преминаване през нея – съвсем транзитно; след което се озовахме в познатата част на града. Намерих следната табела за повече от забавна, макар, че може би няма всеки да схване усещането ми…

През останалата част от пътя до работното място, апарата ми бе уловен от някой битови сценки, както и от някой по-колоритни елементи от автопарка в Киев.

 

---

Работния ден премина отново без особени фотографски находки и ето, че дойде вечерта. Комбинация от още интересни автомобилни находки, забавни надписи тук-таме и красива, старинна архитектура бе естествения декор по пътя ни.

Тази вечер не бяхме много наясно какво ни се прави. Всъщност, аз си бях наумил, че искам да посетя едно от така наречените “Антикафе”-та – идея, за която съм чувал, че е възникнала оригинално в Русия, но се оказа, че ги има и тук – и не само това; но в две от тях дори има пиана. Колегата ми намираше идеята за посещение на антикафе за несъмнено странна и неприветлива, затова бяхме решили като стигнем до мястото да се разделим – той да отиде да хапне, а аз да в

идя за какво всъщност иде реч.

Скоро достигнахме по-централната част на града – в интерес на истината, офиса е близо до нея, но също така е близо до железопътни линии – а по някаква причина териториите около линии и гари са винаги една идея по-ниско като клас.

Намирахме се на голям площад – за пресичането на който, видимо се предлагаше като най-добра и почти единствена възможност преминаването през подлеза… Какъв подлез се оказа, обаче! Комплексна мрежа от тунели, излизащи на различни по-скоро далечни точки по отсрещните брегове на кръстовището – а самият подлез – подземен мол!

Поразгледахме набързо – може би най-интересното, което ни хвана окото бе магазинче за сувенири. Имаше наистина най-различни и забавни идеи и сега, като се замисля, беше идейно да ги понаснимам – но не е късно – ще намина пак от там да “накупя” подаръчета за близки и познати. Днес взех само едно, за един специален за мен човек. Някак просто ме повика и ми каза – “аз съм”. Усещането бе, сякаш това нещо си е нейно и мястото му изобщо не е в магазинчето и никога не е било.

Направи ми впечатление, че в Киев на много места (бих казал – почти навсякъде) има маркирани табели по улиците, сочещи посоката към най-близкото укритие / бомбоубежище. Не зная защо.

Когато достигнахме антикафето и се разделихме, на мен ми отне известно време да открия самото място. Адреса, който бе подаден, водеше до една ниша на главната улица, но влизайки в тази ниша, човек се озовава почти в друг свят и по нищо не е очевидно, че антикафето е някъде там .

Най-сетне го открих. Името му е “Циферблат”. Разказаха ми, че първия Циферблат е построен именно в Русия, но под формата на франчайз се разпространява и в други държави. Идеята е следната – за първия час се заплащата 42 гривни – което е еквивалента на около 2.50 лв. Това дава право на клиента да отседне вътре и да се чувства “като у дома си”. Може да се пие чай – колкото поискаш, кафета колкото искаш, бисквити и сладки. Има два етажа, масички, фотьойли, различни кътчета. Бордови игри, лавици с книги, пиано. Понякога имат тематични събития. За мое съжаление, точно тази вечер имаха лекция по психология на руски (да, руски, не украински). Go figure. Стана ясно, че не съм уцелил момента, но поне вече знаех за местенцето. При влизане човек си избира часовник от един голям рафт, на който са разположени десетки най-различни старинни такива. Часовника е с чип – носиш си го с теб и на излизане се определя колко трябва да заплатиш. Ако останеш повече от час, всеки следващ е по 32 гривни, а максималната сума, която може да се заплати е 130 гривни. Мястото работи от сутрин то вечер в 11; като един вид човек може да си отиде там и да си “живее” цял ден. Има и дворче отпред, уай-фай… всичко необходимо.

Изнизах се ни Циферблат ял, ни в Циферблат стоял и потърсих колегата по вайбър през уай-файто им (дали помислиха, че само за да го ползвам, съм ги разпитвал за местенцето? : ) )

Намерихме се – той тъкмо беше хапнал и предложи да хапнем пак : ) Тръгнахме произволно и скоро се озовахме в сандвичария, предлагаща различни бири и, разбира се…

: ) … Заведението бе приятно и, както забелязвам е вярно за всички заведение тук, бе украсено богато в избран от тях стил – от столовете и пода, до приборите, малките артефакти по стените, украсата, осветлението.

Хапнали и пийнали в крайна сметка (за изненада на никой) се прибрахме в хотела : ) Имах идеята да снимаме града от високо – макар стаите ни да бяха на девети етаж и да имаше нещо като гледка, още не се бяхме качвали най-горе никога до сега. С охота натиснах “16” в асансьора и се оказахме на етаж, различен от останалите – без стаи, но с конферентна зала. Тя се оказа отключена и тъмна. Влязохме и се залепихме за прозорците – гледката бе чудесна и дори се виждаше вариант за качване на самия покрив по аварийна стълба – но както и допуснах, бяха ни видяли на камерата, а явно “тъмна” означава “неработеща” (логично). След около две минутки един местен човечец се появи на вратата на тъмната зала и с голяма почуда се заоглежда вътре, чудейки се какво точно правят двама мъже в мрака : ) Обясни ни със знаци, че не работи – и се наложи да наснимаме от 15-ти етаж; от балокнчето.

 

А следното не знам как го постигнах (всъщнсот, имам идея, но не беше нарочно) и все пак ми харесва и ми се види чудесно за завършек на деня. Лека нощ.

Музиката е от една игра – “Journey”, за която научих наскоро.

Киев!

Едно далечно, непознато място… До скоро дори не знаех, че ще го посетя. Новината за командировката дойде бързо и неочаквано. Почти също така бързо и неочаквано се озовах и аз самият тук… Една сутрин се събудих малко по-рано, досъбрах багажа (добре де, дори не го бях започнал предишния ден, но затова пък имах списък) и когато тъкмо започвах да се разсънвам, бях вече на летището.

Полета мина като един миг. Летенето със самолет винаги ме е изпълвало с различни мисли и осъзнавания. Заради пълната липса на контрол над онова, което ще се случи; заради промяната, заради, всъщност, така естественото чувство да се озовеш високо сред облаците… Но за това ще напиша отделно. Признавам – понякога ми е малко трудно да не бъда обстоятелствен. Да не навлизам в детайли…

Хайде да опитаме. Прескачам всичко, за което ми се иска да разкажа и ето, че се озоваваме на терасата на девети етаж в хотел Ibis…

Киев! Всичко бе… странно и ново. Различно. Винаги съм се впечатлявал, когато посетя нова държава за пръв път… Защото някак всичко се променя. Все едно си сменил операционната система. Хората мислят различно за някои неща. Реагират различно. Различни са пътните знаци, цветарниците в парка, табелите в магазина. Ей такива неща… Кои маловажни, кои – ключови…

Замислен така, прошарих с поглед на всички посоки, търсейки интересни детайли, който ще ме накарат да искам да щракна…

Но, стига вече. Беше време с колегата да излезем и да направим първите си крачки на тази нова земя. Обръщайки се към изхода на тераската, осъзнах, че навярно през идните дни ще срещам най-различни забавни табели…

Или с други думи – тераса за пушене, ама сами си решавайте дали това е полезно за вас 🙂 Ако се чудите, “пушач” на украински е “курець” : )

Макар и първоначалната гледка от терасата да изглеждаше някак твърде “соц”-космополитна, с излизането пред хотелчето осъзнах, че това място съчетава по много особен начин различни усещания, които сякаш сме свикнали да асоциираме, по принцип, с места, разположени далеч едно от друго. Ако видяните отгоре по-скоро монотонни, студени блокове напомняха за така наречения “соц брутализъм”, то първата гледка на улицата ме отведе мислено по-скоро към Италия…

Ще се постарая да се спра от сравнения, защото – да си го кажем честно – архитектурата не е силната ми страна и “усещанията”, които всяка сцена ми носи са по-скоро персонално тълкуване, незалагащо на никакви смислени доказателства 🙂

Закрачихме по улицата. Небето бе приятно-пролетно-сиво, като пред буря. Красиви, старинни фасади надничаха иззад раззеленените дървета – а неподдържаното им състояние сякаш единствено добавяше към едно приятно чувство на далечност, на безвремие…

Повървяхме така може би 300-400 метра и стигнахме до подлез. Тези 300-400 метра обаче ми се видяха като много, много повече. Всъщност, всичко в този ден щеше да остави трайна следа, дори и да не бе, само по себе си, нищо чак толкова забележително. Нали знаеш? Както, когато срещнеш нов човек, за пръв път в живота си. Едно ръкостискане. Един поглед в очите. Първите думи, първата усмивка – понякога сякаш за един час сте си казали цял един живот. Често съм си мислел – колко смислено е да се опитаме да събудим това любопитство, тази отвореност – към онези места, на които вече сме били много пъти; към хората, които познаваме вече отдавна – и да позволим да пишем сякаш върху онзи чист бял лист от първия ден. Винаги, в такъв момент, ще открием съвсем нови неща. Стига да успеем да отворим душата си за изследване на вече познатото…

Всичко ме впечатляваше. Бях като малко дете, което са завели на ново място… Скоро старите фасади се смесиха със странна, по-модерна архитектура. Не бих казал “смениха”, защото тук – на всяко място почти, може да се долови едновременно духа на “Соц”-а (както ние си го наричаме); духа на модерното ново време – а и други духове – малки, скътани улички, тучни градини се редуват с изоставени постройки, причудливи сгради, старинно-орнаментирани фасади… И може би именно това е самият дух на Киев – от всичко, навсякъде – но все пак не еклектично; защото не са всички усещания едновременно – а просто се редуват…

Бродейки така – безцелно, опознавайки четирите посоки на света и намирайки различни отговори на въпроса “Сега на къде се пада хотела?”, неусетно пред нас се разкри приказна гледка – огромен храм с куполи с позлатени елементи в красива градина-парк. Жълтият цвят се открояваше навярно по-ярко от всякога на фона на юнското дъждовно небе.

Разбира се, влязохме вътре. Тукашните свещички (най-малия размер) са на цена, еквивалентна на осем стотинки. Малко по-къси си от нашите малки свещи, може би мъ-ъничко по-дебелшки и някак по-восъчни. А днес бе празник на православната петдесетница. Какъв чудесен ден човек да се озове точно на това място… Навярно, ако бях сам, щях да остана доста по-дълго. В храма се носеше ангелски хор – феерия от гласове – наживо – пееха заедно с отчето, който четеше молитва. Хора се бяха наредили със свещи, вгледани, замислени, … всеки в неговите мечти, в неговите молитви, в неговата битка или победа…

Помолих се и аз. Тихо и смислено. Никога не се моля със заучени фрази. Всичко идва някак отвътре. От сърцето… И е странно. Сякаш няма друг момент освен, когато се моля, в който думите ми са точно толкова откровени и прями както са единствено тоновете ми, когато свиря или очите ми, когато гледам любим човек очи в очи… Във всекидневието често мога само да се старая да предам мислите си толкова директно – но навярно рядко успявам…

Излязох от черквата пречистен и зареден. Зареден от добрината на самия празник. От общата енергия на всички вътре. От още по-сивото небе навън. От аромата на “озон” (някъде бях чел, че май изобщо не е на озон, но май доста хора го наричаме така – онзи, тъкмо преди дъжд…).

Спускайки се в обратната посока към хотела, най-сетне… заваля. Ала нищо не е случайно, нали? Бе достатъчно да се огледаме – и тъкмо на петдесет метра от нас съзряхме шоколатерия… Това е вид заведение, който е популярен тук – а за тази щяхме след това да узнаем, че е една от най-хубавите в града.

И ето ни вътре. Отвън вече се чуваха капките дъжд по стряхите. Хората забързаха крачка и оредяха… А в шоколатерията интериора бе решен в тъмно-кафява гама. Ароматни сладки и най-различни шоколадови вкусотии надничаха от причудливи купички и чувалчета. Тук-таме мъждукаха жълти крушки, осветявайки ъглите, контрастирайки с метално-зеленикавата светлина, процеждаща се през малките прозорчета от дъждовния булевард.

След, като разгледахме, решихме да седнем в малкото дворче отпред. Притихнали, прикрити от дъждовните капки, преглеждахме менюто – изпъстрено със знайни и незнайни какаови напитки, кафени специалитети, фондю, разтопен шоколад с чили…

Винаги ме докосва, когато видя млада двойка. Две човечета, решили – съзнателно – да отделят от времето си един на друг. Всичкото време във един момент. Момент за тях… Е да, зная – не всеки е щастлив. Далеч не всеки… И навярно далеч не всеки осъзнава какво богаство е да имаш цялото внимание на любимия и да можеш да му подариш своето внимание – едновременно с това…

Изглеждам малко тъжен, знам. Душата винаги прозира… А в нея звучат различни мелодии. И все пак, фондюто и разтопения шоколад бяха невероятни…

Тихото, смирено пламъче на свещта, неизброимите дъждовни капки, ароматът на далечна пролет, притихналата глъчка на града… В един такъв миг – дори само в няколко секунди, човек може да открие светове…

Хапнахме, пийнахме… И, защото нищо не е случайно, дъждът тъкмо спря…

Случайно : )

Когато платихме сметката и излязохме отново на тротоара, улиците бяха свежи, а всред по-рано сивите къдели на небосвода, сега меко се процеждаше топла слънчева светлина…

Пообиколихме още – в търсене на местни сим карти – като пътем, различни неща пак и пак ме караха да ги заснема – не, за да ги “взема за себе си”, а за да ги подаря на теб, който четеш тези редове…

Поизгладняли, поизморени, усмихнати; намерили сим карти с инструкции само на украински (тук всичко е само на украински. Дори гъбата за баня, която си купих. Праха за пране. Знаците, … всичко 🙂 ); дойде и време за вечеря. Скочихме в почти първото място, което ни се изпречи на пътя и поръчахме. Оказа се Бейрутски ресторант. Изобщо… днес – от всичко по повече. Вечерята беше вкусна. Разболявах се… Нямах сили. Но това ми подейства умиротворяващо.

Понякога, когато човек се разболява, това далеч не е просто физическо (вярвам, че никога не е). Просто тялото общува с нас и ни казва нещо. Моето ми казваше – поспри се. Почини си. Спри да се бориш. Спри да мечтаеш, стъпи на земята. Оцени кое е реално в живота ти.

Когато се прибрахме в хотела към девет и нещо тази вечер, просто легнах на леглото и… съм заспал.

Така завърши един различен, интересен, друг ден. Ден за опознаване на нови неща. А може би – и ден за опознаване на онези, старите, които си носим с нас – и понякога си струва да бъдат преразгледани и подредени.

До утре.