Непознато

И ето вятър хладен,
понесъл дъха на влажната земя,
листата в нежен танц покани
да отпразнуват есента.

Впуснаха се те безстрашно,
весело към необятната земя,
да я познаят, да се слеят,
Да дочакат тихо пролетта.

Ала едно от тях остана,
високо на дръвчето, свило своята душа,
да полети жадуваше в сърцето,
ала сковал го бе страха.

И схвана люта зима,
снежни преспи приютиха пожълтелите листа,
на топло заедно се свиха,
и дружно преборваха студа.

Ала едно от тях остана,
все там, горе, където познато бе му всичко.
На сигурно, на своето си клонче,
самодостатъчно и силно… но самичко.

24.1.2017

С.М.

Избран във финалната селекция на Принт салон Варна 2017

Избран съм с една моя фотография във финалната селекция на Принт салон Варна 2017. От писмото, което получих, не стана съвсем ясно дали това означава участие в изложбата, която ще организират за откриване на салона – но все пак новината е добра. Тук можеш да разгледаш цялата селекция. А ето я и самата снимка.

DCIM100MEDIADJI_0042.JPG
At Play

Изложбата ще бъде открита на 15-ти юни 2017-та година в 18:30 във Варненска градска художествена галерия. Но пак казвам – не е ясно дали снимката ще бъде там. И все пак! 🙂

 

Киев, ден втори

Музиката отново е от играта Journey. Изглежда ме съпътства тук…

Трябва да е било някъде към осем, осем и малко. Не бях дръпнал завесите, които напълно спирали слънцето (както пишеше в рекламната брошурка в стаята); и неговите лъчи меко ме галеха по лицето за добро утро. Надигнах се, набързо се сбрахме с колегата и излязохме пред хотела в търсене на “кафе”, както сборно наричахме разностранното ни търсене – той именно на това и навярно нещо сладко, а аз по-скоро – на чай и по-солидно хапване за оздравяващи ( все още съм болен – дори по-зле от преди… А когато човек е “болен”, всъщност той е оздравяващ – докато не се оправи напълно : ) )

DSC_0136
Интересно возило, което видимо отдавна не е в движение, привлече погледите ни…
DSC_0135
…а измествайки поглед леко вдясно, осъзнахме, че то приветства гостите на пекарна “Катюша”.

Пекарна, или може би по-скоро “варилница”. Трябва да проверя точния превод в речника за думичката “Вареничная”, но във всички случаи е факт, че тук бяхме посрещнати с най-богатия избор от пелмени и пелменоподобни ястия, на който някога въобще съм се натъквал!

DSC_0137

DSC_0138

DSC_0139
Когато ястията дойдоха, те бяха приготвени, както и – сервирани – тъкмо както бяха представени в менюто. Много приятно и утринно…

DSC_0141DSC_0140А, ето го и ЧАЯТ. Тук, когато си поръчаш “Един черен чай”, ти донасят толкова голямо количество, че да можеш да препиеш, да се надуеш, да раздадеш на непознати, да си вземеш за у дома в термос и пак да остане : ) Царство! И е вкусен : )

Доста от моите познати, не веднъж са си правили от леки към средни шеги въз основа на факта, че обичам да си снимам храната. Никога до сега не съм обсъждал този елемент от душата си, а и ми е малко трудно да го сторя под формата на монолог. Как ли изглежда отстрани? Аз, лично, го правя, защото се опитвам да предам “усещането” човек да е, където съм. “Снимките на храна” винаги и задължително трябва да включват леко-загатнати детайли от околната среда, да предават точно светлината – била тя мека и топла, уютна домашна, или пък пролетно синьо-зелена под шарената сянка на стара върба… Всъщност не снимам самата храна, а чувството, което долавям с всичките си сетива…

Копнежа, откровено да си призная, е да споделя всеки един такъв миг със специален човек, който не е в живота ми… Навярно имам още дълго да работя, за да разруша в себе си това търсене към споделяне, съпреживяване, спътничество. Но в последните месеци работя сериозно по въпроса към прагматизъм и израстване, към забравяне на този копнеж за “Заедно”. Навярно, ако изобщо е възможно да го убия напълно, ще хапвам с празен поглед и вече няма да ми липсва нищо, няма да жадувам да Споделя… Дали тогава ще изпълня всички съвременни сказки, че човек трябва да е абсолютно щастлив сам? И, когато наистина стигна там, дали ще съм способен да споделям вече?…

DSC_0142
А сетне, продължихме към офиса. Стари, напукани паважи ме върнаха в най-близките ми спомени от Борисовата градина в София…
DSC_0143
Различни неща спираха погледа ми.

DSC_0144DSC_0146

DSC_0145
Тук е широко-разпространен метода за реклама чрез принтиране на рекламни обекти и надписи директно на асфалта и тротоарите. Отдавна съм мислел, на шега, да щампосам едно мое лого на попа в София – а ето, че украинците са се сетили отдавна…

DSC_0147

Открихме офиса сравнително лесно. Абе – направо – лесно си го намерихме. Несъмнено е по-различен от този в София. Според мен не е толкова слънчев, по-прихлупен е като усещане и самата цветова гама повече бие на сиво…

…девет часа по-късно, прекарани в работа, подсмърчане, духане на нос, духане на нос още и духане на нос много, дойде време да си тръгваме – и отново – Киев бе пред нас – като отворена врата към един все още съвсем нов свят.

DSC_0001
Извън всякаква логика, първото, което спря очите ми, бе тази причудлива структура.

DSC_0003

А сетне достигнахме метрото. Планът за днес включваше разглеждане на централната част на града – а придвижването до там решихме да осъществим под земята.

DSC_0002

DSC_0009

DSC_0011

Киевското метро е едно от най-натоварените в света, а както разбрахме след, като излязохме по този далеч по-дълъг, отколкото изглежда на снимката, ескалатор – е и метрото с най-дълбоката станция в света. Първоначално дори бяхме убедени, че сме били именно в нея, но след зачитане в гугъл се изясни, че посещението и ни предстои.

DSC_0013

С излизането на повърхността, площад “Майдан незалежности” ни посрещна слънчево-залезен и усмихнат! Хора щъкаха навсякъде, лежаха по пейките и полянките, говореха си. Една много просторна територия, изпълнена с живот.

DSC_0014

DSC_0015DSC_0016

DSC_0017
Първоначално ме зарадва гледката на жена, носеща дива птица “ей така” – но скоро идеята, че нищо не е случайно се оказа вярна и тук – прави се като бизнес – предлага на туристите да се снимат с нея. Горката птица…

Далеч по-весела бе гледката на този миньон, особено, докато си наместа костюма 🙂

DSC_0018

Спонтанно насочвах камерата насам-натам и запечатвах сцени от тази късно-пролетна вечер, докато с колегата издирвахме подходящо място за вечеря.

DSC_0020

DSC_0021

DSC_0024DSC_0029DSC_0031DSC_0032DSC_0033DSC_0034

DSC_0035DSC_0040DSC_0041DSC_0045

Не след дълго се озовахме на входа на странен (от архитектурна гледна точка) бизнес център, който по-скоро се случваше под земята, отколкото над нея. Качихме се в малко, панорамно асансьорче от площада и потеглихме надолу… Стигайки до “първия етаж”, вече бяхме доста под нивото на площада – но изглежда не там бе ресторанта, който бяхме си харесали във Foursquare. След подробен оглед на бутоните, забелязахме, че между първи, втори и трети етаж, има още един – маркиран със символ. Натиснахме го и зачакахме… Цилиндричната кабина бавно пое обратно нагоре, като спря някак… между етажите. Вратата се отвори и пред нас се разкри гледка, която трудно можеше да се опише конкретно – но значително наподобяваше на странен магазин за бижута в задънена ниша, разположена точно под тротоарите над нас.

Слязохме и извървяхме късото разстояние до това, което приличаше на край – за да бъдем посрещнати грижовно от местна хостеса, която изиска от нас да повторим някаква дума-парола на украински. Почти-неуспешния ни опит разбира се бе приет за успешен и бяхме пропуснати през тайна врата. В следващата зала пък се оказа, че трябва да открием коя от 52-те ръце на стената отваря нов таен достъп към самия ресторант…

DSC_0046Излишно е да отбелязвам, че това отново събуди в мен желанието ми да си направя пъзел стая : )

DSC_0055
Интериора в ресторанта беше приятен и несъмнено – разнообразен – преминаваше се през различни помещения с дегустация на вино, артефакти от исторяита на Украйна, сцена…
DSC_0051
Вечерята ни се услади много (все още си нимам храната) : )
DSC_0054
Особено с двете водчици към нея. Тези 50-грамови чашки тук се наричат “shot”. Изглежда понятието “малка водка” не е познато по тези земи… А кехлибарения цвят на тази водка е придаден от чилито в нея – много интересна идея, на вкус приличаща на ракия със спирт и чушки : )
DSC_0058
На излизане, отново се загледахме в причудливия интериор…

DSC_0060

DSC_0099
И скоро бяхме отново на улиците на града.

Понеже това фото-разказче така и така вече е супер-ултра-мега-хипер-екстра дълго, ще споделя още няколко кадъра, които направих на прибиране и с това смятам да завърша.

DSC_0061

DSC_0066DSC_0100DSC_0101

DSC_0092
И тук си имат ЦУМ. И поразително напомня на нашия…

DSC_0098DSC_0080DSC_0078DSC_0081DSC_0106

Виждам колко е размазана последната снимка – така смогнах да я щракна, без да карам колегата да спираме. Но се зачудих – дали в това бусче се кара страх? Може би минава и събира ненужния страх от онези, които се осмелят да се разделят с него – и го откарва във фабрика за преработване на страх.

Е, стига съм фантазирал. Все пак това е фото-разказ с реални истории.

И все пак… Какво ли кара бусчето?

Киев, ден първи

Музиката е от една игра – “Journey”, за която научих наскоро.

Киев!

Едно далечно, непознато място… До скоро дори не знаех, че ще го посетя. Новината за командировката дойде бързо и неочаквано. Почти също така бързо и неочаквано се озовах и аз самият тук… Една сутрин се събудих малко по-рано, досъбрах багажа (добре де, дори не го бях започнал предишния ден, но затова пък имах списък) и когато тъкмо започвах да се разсънвам, бях вече на летището.

Полета мина като един миг. Летенето със самолет винаги ме е изпълвало с различни мисли и осъзнавания. Заради пълната липса на контрол над онова, което ще се случи; заради промяната, заради, всъщност, така естественото чувство да се озовеш високо сред облаците… Но за това ще напиша отделно. Признавам – понякога ми е малко трудно да не бъда обстоятелствен. Да не навлизам в детайли…

Хайде да опитаме. Прескачам всичко, за което ми се иска да разкажа и ето, че се озоваваме на терасата на девети етаж в хотел Ibis…

DSC_0083

Киев! Всичко бе… странно и ново. Различно. Винаги съм се впечатлявал, когато посетя нова държава за пръв път… Защото някак всичко се променя. Все едно си сменил операционната система. Хората мислят различно за някои неща. Реагират различно. Различни са пътните знаци, цветарниците в парка, табелите в магазина. Ей такива неща… Кои маловажни, кои – ключови…

Замислен така, прошарих с поглед на всички посоки, търсейки интересни детайли, който ще ме накарат да искам да щракна…

DSC_0084
Парник в ботаническата градина до хотела
DSC_0085
Малки, романтични тунелчета
DSC_0086
Странна архитектура

DSC_0087

DSC_0088

DSC_0089Но, стига вече. Беше време с колегата да излезем и да направим първите си крачки на тази нова земя. Обръщайки се към изхода на тераската, осъзнах, че навярно през идните дни ще срещам най-различни забавни табели…

DSC_0090Или с други думи – тераса за пушене, ама сами си решавайте дали това е полезно за вас 🙂 Ако се чудите, “пушач” на украински е “курець” : )

Макар и първоначалната гледка от терасата да изглеждаше някак твърде “соц”-космополитна, с излизането пред хотелчето осъзнах, че това място съчетава по много особен начин различни усещания, които сякаш сме свикнали да асоциираме, по принцип, с места, разположени далеч едно от друго. Ако видяните отгоре по-скоро монотонни, студени блокове напомняха за така наречения “соц брутализъм”, то първата гледка на улицата ме отведе мислено по-скоро към Италия…

DSC_0091Ще се постарая да се спра от сравнения, защото – да си го кажем честно – архитектурата не е силната ми страна и “усещанията”, които всяка сцена ми носи са по-скоро персонално тълкуване, незалагащо на никакви смислени доказателства 🙂

Закрачихме по улицата. Небето бе приятно-пролетно-сиво, като пред буря. Красиви, старинни фасади надничаха иззад раззеленените дървета – а неподдържаното им състояние сякаш единствено добавяше към едно приятно чувство на далечност, на безвремие…

DSC_0092DSC_0094

Повървяхме така може би 300-400 метра и стигнахме до подлез. Тези 300-400 метра обаче ми се видяха като много, много повече. Всъщност, всичко в този ден щеше да остави трайна следа, дори и да не бе, само по себе си, нищо чак толкова забележително. Нали знаеш? Както, когато срещнеш нов човек, за пръв път в живота си. Едно ръкостискане. Един поглед в очите. Първите думи, първата усмивка – понякога сякаш за един час сте си казали цял един живот. Често съм си мислел – колко смислено е да се опитаме да събудим това любопитство, тази отвореност – към онези места, на които вече сме били много пъти; към хората, които познаваме вече отдавна – и да позволим да пишем сякаш върху онзи чист бял лист от първия ден. Винаги, в такъв момент, ще открием съвсем нови неща. Стига да успеем да отворим душата си за изследване на вече познатото…

DSC_0096Всичко ме впечатляваше. Бях като малко дете, което са завели на ново място… Скоро старите фасади се смесиха със странна, по-модерна архитектура. Не бих казал “смениха”, защото тук – на всяко място почти, може да се долови едновременно духа на “Соц”-а (както ние си го наричаме); духа на модерното ново време – а и други духове – малки, скътани улички, тучни градини се редуват с изоставени постройки, причудливи сгради, старинно-орнаментирани фасади… И може би именно това е самият дух на Киев – от всичко, навсякъде – но все пак не еклектично; защото не са всички усещания едновременно – а просто се редуват…

DSC_0098DSC_0099DSC_0102DSC_0104DSC_0105Бродейки така – безцелно, опознавайки четирите посоки на света и намирайки различни отговори на въпроса “Сега на къде се пада хотела?”, неусетно пред нас се разкри приказна гледка – огромен храм с куполи с позлатени елементи в красива градина-парк. Жълтият цвят се открояваше навярно по-ярко от всякога на фона на юнското дъждовно небе.

DSC_0110DSC_0108DSC_0109

DSC_0107
Вяра за двама

Разбира се, влязохме вътре. Тукашните свещички (най-малия размер) са на цена, еквивалентна на осем стотинки. Малко по-къси си от нашите малки свещи, може би мъ-ъничко по-дебелшки и някак по-восъчни. А днес бе празник на православната петдесетница. Какъв чудесен ден човек да се озове точно на това място… Навярно, ако бях сам, щях да остана доста по-дълго. В храма се носеше ангелски хор – феерия от гласове – наживо – пееха заедно с отчето, който четеше молитва. Хора се бяха наредили със свещи, вгледани, замислени, … всеки в неговите мечти, в неговите молитви, в неговата битка или победа…

Помолих се и аз. Тихо и смислено. Никога не се моля със заучени фрази. Всичко идва някак отвътре. От сърцето… И е странно. Сякаш няма друг момент освен, когато се моля, в който думите ми са точно толкова откровени и прями както са единствено тоновете ми, когато свиря или очите ми, когато гледам любим човек очи в очи… Във всекидневието често мога само да се старая да предам мислите си толкова директно – но навярно рядко успявам…

Излязох от черквата пречистен и зареден. Зареден от добрината на самия празник. От общата енергия на всички вътре. От още по-сивото небе навън. От аромата на “озон” (някъде бях чел, че май изобщо не е на озон, но май доста хора го наричаме така – онзи, тъкмо преди дъжд…).

DSC_0112

Спускайки се в обратната посока към хотела, най-сетне… заваля. Ала нищо не е случайно, нали? Бе достатъчно да се огледаме – и тъкмо на петдесет метра от нас съзряхме шоколатерия… Това е вид заведение, който е популярен тук – а за тази щяхме след това да узнаем, че е една от най-хубавите в града.

DSC_0113

И ето ни вътре. Отвън вече се чуваха капките дъжд по стряхите. Хората забързаха крачка и оредяха… А в шоколатерията интериора бе решен в тъмно-кафява гама. Ароматни сладки и най-различни шоколадови вкусотии надничаха от причудливи купички и чувалчета. Тук-таме мъждукаха жълти крушки, осветявайки ъглите, контрастирайки с метално-зеленикавата светлина, процеждаща се през малките прозорчета от дъждовния булевард.

DSC_0114

След, като разгледахме, решихме да седнем в малкото дворче отпред. Притихнали, прикрити от дъждовните капки, преглеждахме менюто – изпъстрено със знайни и незнайни какаови напитки, кафени специалитети, фондю, разтопен шоколад с чили…

DSC_0116Винаги ме докосва, когато видя млада двойка. Две човечета, решили – съзнателно – да отделят от времето си един на друг. Всичкото време във един момент. Момент за тях… Е да, зная – не всеки е щастлив. Далеч не всеки… И навярно далеч не всеки осъзнава какво богаство е да имаш цялото внимание на любимия и да можеш да му подариш своето внимание – едновременно с това…

DSC_0117Изглеждам малко тъжен, знам. Душата винаги прозира… А в нея звучат различни мелодии. И все пак, фондюто и разтопения шоколад бяха невероятни…

DSC_0115DSC_0120DSC_0121DSC_0119Тихото, смирено пламъче на свещта, неизброимите дъждовни капки, ароматът на далечна пролет, притихналата глъчка на града… В един такъв миг – дори само в няколко секунди, човек може да открие светове…

Хапнахме, пийнахме… И, защото нищо не е случайно, дъждът тъкмо спря…

Случайно : )

Когато платихме сметката и излязохме отново на тротоара, улиците бяха свежи, а всред по-рано сивите къдели на небосвода, сега меко се процеждаше топла слънчева светлина…

DSC_0122Пообиколихме още – в търсене на местни сим карти – като пътем, различни неща пак и пак ме караха да ги заснема – не, за да ги “взема за себе си”, а за да ги подаря на теб, който четеш тези редове…

DSC_0123
Визията на това… нещо – ярко ми напомни за желанието ми да си направя Escape Room.
DSC_0124
Космическо…
DSC_0126
Тук виждам много повече от просто един трамвай…
DSC_0127
Най-сетне оригинален начин да кажеш “Моля, не пипайте пианото” 🙂
DSC_0128
Всички стилове заедно…

DSC_0132

Поизгладняли, поизморени, усмихнати; намерили сим карти с инструкции само на украински (тук всичко е само на украински. Дори гъбата за баня, която си купих. Праха за пране. Знаците, … всичко 🙂 ); дойде и време за вечеря. Скочихме в почти първото място, което ни се изпречи на пътя и поръчахме. Оказа се Бейрутски ресторант. Изобщо… днес – от всичко по повече. Вечерята беше вкусна. Разболявах се… Нямах сили. Но това ми подейства умиротворяващо.

DSC_0133

Понякога, когато човек се разболява, това далеч не е просто физическо (вярвам, че никога не е). Просто тялото общува с нас и ни казва нещо. Моето ми казваше – поспри се. Почини си. Спри да се бориш. Спри да мечтаеш, стъпи на земята. Оцени кое е реално в живота ти.

Когато се прибрахме в хотела към девет и нещо тази вечер, просто легнах на леглото и… съм заспал.

Така завърши един различен, интересен, друг ден. Ден за опознаване на нови неща. А може би – и ден за опознаване на онези, старите, които си носим с нас – и понякога си струва да бъдат преразгледани и подредени.

До утре.

Съвсем неофициално откриване

Здравей!

Да, ти… Точно ти – който и да си. Мислех си, дали да се обръщам в множествено число към читателите на тази страничка, или – напротив. Вярно е, че от моята камбанария аз общувам едновременно с много хора, защото всеки може да стои зад тези редове и да долавя мислите ми… От гледна точка на читателя, обаче – това си точно Ти – затова мисля, че личното обръщение към Теб е по-прямо и откровено.

Днес е тъкмо девети юни 2017-та година, а часът в момента – 12:49 след обяд (какъв ти след обяд, то си още обедно време… 🙂 )

FullSizeRender

Първоначално исках да “напълня” всички категории с поне по един, а най-добре – няколко поста – така си мислех. Обмислях и възможността да “пусна” страничката на точно определен ден, в точно определена дата…

А сетне времето измина, страничката остана празна – защото самата мотивация да “запълниш нещо” не е истинска – а като творческа личност, единствено откровената мотивация може да достигне до мен и да се превърне в действие. По-добре да започнем с няколко неща, но от душата ми – а сетне, с времето, всичко ще си дойде на мястото.

Колкото до избора на конкретна дата… нещата стоят, общо взето, по същия начин. Твърде често чакаме “точния момент”. Намираме в себе си желание да “нагласим нещата”, да “уцелим мига”. Или пък да не го изпуснем… Или – не смеем да кандидастваме за онази мечтана длъжност, да дадем шанс на онази връзка, която е в сърцата ни, не предприемаме онова далечно пътуване – защото “още не сме готови”. Защото още не сме “запълнили страничката с поне по една статия за всяка категория”…

А истината е… Че твърде често, най-правилният момент да направим онова, което чувстваме, е… сега.

С малки стъпки се стига най-далече.

Приятно четене, разглеждане, слушане и изобщо… каквото си намериш и почувстваш – твое е.

6/9/2017, 12:55
От Светльо