За мечтите… или за реалността?

Направих си един експеримент. Мислех си да се спра на десет, просто, защото времето никога не стига (всъщност, бих попитал анонимно дори сто, или хиляда произволни човека). Обаче продължих да получавам отговори и достигнах до 13.

И така стана, че попитах един юрист, един счетоводител, един касиер, два специалиста по недвижими имоти, един илюстратор на реклами, един човек, който прави интериори, един администратор на фактури за болници, един системен инженер, един човек, поддържащ къщата на едно семейство и помагащ с децата и три програмиста – два въпроса. Вторият беше:

“Какво би ти се искало да бъдеш/работиш, ако можеше за него да взимаш същите пари? Каква е мечтата ти?”

И се оказа, че сърцата им крият цяла съкровищница. Там пробляснаха два художника, един 3D дизайнер, един актьор, един пътешественик, един фотограф, един рок музикант, един саксофонист, два хирурга, а също така скулптор, балерина и астроном.

img_9256

Тринадесет са. Добре. Значи успях. Но спестих доста. Опитах да ги огранича в очакваното число. Но мечтите нямат граници, нали? Всъщност, художниците и пътешествениците са няколко. А,… и два спортиста има. И два влогъра. Единият иска да снима конкретно филмчета с коли.

И още магьосници.

Един от тях обича да създава неща с ръцете си. Да изпипва малки детайли. Други двама пък са изобретатели. Единият прави сам електронни джаджи и радиоуправляеми модели, устройства, базирани на линукс. Другият създава света около себе си така, както си го представя – пише програми за всекидневието, джаджи, прави причудливи часовници… А има и един от тях, който прави видео за добри каузи. И един, който често излиза сред природата и запазва автентични бинаурални записи на звуците, които тя създава.

В съкровищницата им открих и един учител по езда за деца, особено за деца с увреждания, един мъдрец, който чете много книги и един организатор на класически концерти и други събития, изцяло свързани с култура.

И колко повече говореха, когато дръзнех да попитам за вътрешното им желание! Редове и редове. По няколко абзаца.

А на първият ми въпрос, “Какво работиш?”, отговаряха с по една-две думи, често със съкращения и нерядко без превключат на кирилица. Сякаш твърде малко думи бяха достатъчни, за да опишат каква роля заемаше всеки един в живота.

Вярно, няма как тринадесет човека да заемат двадесет и осем длъжности в живота. Но какво щеше да е, ако всеки от тях беше поне само едно от нещата, които иска да бъде?

А какъв би бил света, ако всички хора на земята утре се събудят, бъдейки нещо, което искат да са?

Ако, вместо да “заемат роля”…

Си себе си?

Възможно ли е наистина да сме в “Матрицата”?

Матрицата. Много от нас са гледали филма, и много от нас пък, дори да не са го гледали, са чували за идеята. Сетне сме се замисляли, или пък сме подхвърляли с насмешка с приятели : представяш ли си наистина да сме в матрицата?

Аз пък днес се замислих. Какво е матрицата? В смисъл, да, във филма им слагаха едни метални кабели в главата. Достатъчно са завоалирали това, което май искат да ни кажат с този филм създателите, за да бъде допуснат масово по кината. Нали всеки ще си каже – е да, кабели, “очевидно” това е нереално.

Но все пак, какво е матрицата в съществото си, включително според начина, по който е показана във филма? Или по-скоро се замислих, пък питам и теб – какво представлява самото преживяване да “си в матрицата”? Не виждаш истинските неща, не чуваш, не усещаш и не миришеш. Абе изобщо, всичките ти сетива са контролирани от измислена среда, в която си мислиш, че съществуваш реално.

До тук добре.

А сега се огледай около себе си.

photo of green data matrix
Photo by Markus Spiske temporausch.com on Pexels.com

Шансът е голям да четеш този текст на екран. На същият екран, на който може би си гледал филмче във фейсбук или ютюб по-рано. И на който може би ще разгледаш снимки малко по-късно. Но тези неща не съществуват пред теб. Очите ти виждат информация, която всъщност не е там.

Може би си в офис. Или в стая. Която е направена от човека. Не е създадена от природата. Ушите ти чуват често музика или говор от говорителя на телефона, компютъра ти или слушалките. Но тези гласове не са там. Слънчевата светлина едва ли достига до теб, или никак, или е пречупена и част от лъчите са задържани от прозорците.

Е добре, ами другите ти сетива? Вероятно докосваш пластмасови изделия цял ден. Те не са автентични, а са реплики на един и същи модел. Дори и с 3Д принтери си ги правим вече. Не усещаш аромата на есента навън, защото сигурно имаш климатична инсталация. Пиеш вода от бутилки, ядеш храна от пакетчета.

ВСИЧКО ОКОЛО ТЕБ Е СЪЗДАДЕНО ОТ ЧОВЕКА.

Или иначе казано…

Измислено е.

Възможно ли е изобщо да сме в матрицата?… Сега изглежда доста по-възможно, убеден съм.

Участие в изложба в Пловдив – заповядайте!

07 October – 21 October 2017) of Fourth International Photo Salon Plovdiv 2017 in 51, Rayko Daskalov Str. Plovdiv, in front of BNB

В прекрасният Пловдив, от 7-ми октомври до 21-ви същия месец се провежда изложба с избрани фотографии от Четвърти международен Фото салон Пловдив 2017. Измежду тях ще откриете и моята визия за Нощен пловдив, а именно на ул. Райко Даскалов 51 пред БНБ. Заповядайте!

Plovdiv.jpg

Покана за премиера на филм с мое участие

На 28-ми септември в кино Одеон, от 18:00 вечерта ще се излъчи филма Butterfly on the shoulder, в който взимам участие с дронски кадри. За всеки дошъл ще има и подарък – ДВД, обложката за което също е с мой кадър. Заповядайте, ще има и коктейл – тъкмо да се видим : )

Полета на душата

Затворих очи. Тъкмо както правим, когато заспиваме. Притихнах. И тъкмо както нощем, в онзи “нереален” свят на сънищата, образите всъщност останаха скрити само за малко. Предстоеше ми пътуване – в неизвестност; и без никакъв контрол над посоката в пространството… и времето, в което щеше да се развие действието.

Скоро кадифеното перде от топла тъмнина започна да се разсейва, а “нереалнинте” образи оживяваха като в приказка на сцената на душевния театър, в който единствен зрител бе вътрешното ми аз – чуващо, долавящо аромати от далечни спомени; усещащо самото сърце на града с всички негови истории, сбъднати спомени и ненаписани мечти.”-Идваме тук… пълним си вода.” … “-Златни жълъди…” … “Едно, две, три!”. Гласовете бяха около мен. А аз просто се носех в пространството – невидим, прекосяващ техните житейски истории за миг, а сетне – отново потъващ в меката топлина в очите ми. “Есен е” – помислих си. Златна есен. Истина ли е това? Къде съм?Група от, може би 5-6 човека задружно извика “Дааа”. Кратка пауза. “Неее.” Наистина! Всичко това може да е точно толкова реално, колкото позволя на душата си да повярва. И все пак, къде съм? Отговора не закъсня. “-Вагони! Товарим ги… после други вагони…” – ще да е нейде около централна гара. Бях сигурен!Долавях лекия повей на следобедния, есенен вятър. Стъпки на невидими минувачи от всички страни редяха отделните срички в общата история на една София от отдавна отминали времена. Безметежното ехо на красива мелодия на акордеон блажено бе понесло песента на уличен музикант, изнасящ своята ария всред феерия от пъстри, падащи листа.Не спирах да крача… Зачуден. Къде отивам? И защо? Коя ли година е? Вървях край забързан булевард. Но не както са днешните. Някак всички бързаха бавно. Бе почти невъзможно да не доловиш онова спокойствие във всяка крачка. “-Здрасти, честит рожден ден!” … “-Той задава много въпроси…” … “-Гушни ме.” “Случайни” реплики, на още по-случайни минувачи… Какъвто бях и аз самия в техния уж далечен, а всъщност така близък свят. Те носеха техните емоции, техният ден – всеки с радостите, проблемите, мечтите си. Знаех, че тези хора са били в тяхното време преди поне тридесет години… Всеки има неговия миг. Неговите цели. И всеки Е – в момента, който му е отреден. Дали бях неканен гост в тази отминала есен? Не знам, ала се чувствах като у дома.

img_3526

Следобедното слънце вече бе станало почти видимо в моята лична тъмнина. Лъчите му нагряваха пожълтелите дървета край алеите, изпаряващи онзи специфичен аромат на ранен Октомври – примес от влага, свеж въздух, полски треви и кестени, разпилени по старите паважи…

Образите се сменяха. Край мен мина машина… какво ли е правела в това отминало време? Тъй умислен, стигнах до градска чешма – като онези, които имаше навсякъде преди. Навлажних лицето ръцете и лицето си – … и нещо се промени.

Видях катедрала. Ясно и конкретно се изчертаваха сводовете, високите арки, блесналите кубета под ярките лъчи. Поисках да вляза, но трябваше да продължа. И все пак, частица от мен остана там…

Поех по уличката в страни от нея и пак така, ярко, забелязах червена сграда – керемидено червена, с високи колони, завършващи с широки арки може би на 8-10 метра височина. Не се запитах дори какво е това място. Самото усещане да минавам край него ми носеше всички отговори…Водата по лицето ми почти се изпари. И сякаш, заедно с това, дойде хлад. Долових аромат на влага, пръст, земя. Поле. Щурци… “-Голяма сцена! Четвърти етаж.” – Тази релика, дошла някак зад мен, рязко ме изведе от влажното поле и ме озадачи. А може би полето бе на тази сцена?

“-Играем на полицай и крадец!” – извика едно забързано дете, а след него тичаше още едно. Образите се сменяха рязко, стана шумно, ярка светлина проблясваше в очите ми…

А сетне… покой. Затихване.

И отново онази вечна, красива, топла есенна феерия. Нейде в далечината – прискърцване, като от стар метален елемент, безцелно задвижван от повея на вятъра. Преминаващи хора… цигарен дим. Ясен, наситен. Като от едно време. Усещане за следобед, … за детство. Изграчи гарга. Нейде падна греда. Онзи спефицичен звук от съприкосновението на дървото със земята. Жив спомен за една по-тиха София, за едно време, в което аз съм сега… Време, в което виждаме по-малко шарени неща, ала долавяме много повече емоции, настроения, в което шарената съдба на всеки отделен човек не е просто частица от общото и цялото.

Закрачих в сянка. Долових миризма на вход на стара кооперация. Дали това е детството ми? “-Извинявай” – каза ми поредния минувач, който навярно всъщност не ме виждаще дори. За какво ли ми се извиняваше? Замириса на бензин. Зад отсрещния ъгъл долавях музика…

Която ме понесе за миг на крилете си, а докато отново отворя очите си – все така затворени – сцената отново се смени.

Пазар. “-На тая сегия какво имаше?” Гласове. Забързаност. Аромати на вкусна храна – разнородни и осезаеми, като в есенен следобед, когато слънцето е вече ниско до хоризонта и скоро ще дойде вечерта. Отново шумен булевард… и онази свежа миризма на прах за пране. Тежък парюм се разнесе по цялата улица, нейде наблизо минаваше трамвай… Не спирах да крача. Виждах… времето. Плод зеленчук, пазар, детство, … Някой проговори “-За деца.”. А друг глас, нечул първия, рече “-Да не се стряска.” Трети пък, с лек възторг споделяше “-Прекрасни са…”

img_3506

Вървях, вървях, вървях. Бявно, безцелно, а сякаш всяка крачка имаше смисъл. Не се опитвах да реша никаква загадка, а всяка мисъл беше отговор. Това е миналото. В което аз съм. Детството. Онези сякаш по-бавни години, в които лятото беше безкрайно, а зимите – дълбоки, снежни и непрогледни. Време на повече споделяне и по-малко бързане, повече задруга и по-малко уединение, по-малко пари, а повече имане – в сърцата.

“-Социализма е прекрасно нещо”.

Тишина. Тази слуайна реплика със сигурност е била на мястото си. Вече бях сигурен къде.. кога съм бил. А сетне…

Стана хладно. Влязох в някакъв тунел. Друг човек, по-делово, ми каза “-Аз извадя снимки.”. След може би петдесетина крачки, влажната миризма на застоял въздух в тунела се замени от специфичното ухание на книжарница. На стари книги. На спомени.

Знаех, че съм се върнал. Току-що. Доколкото, изобщо, можем да “отиваме в миналото и да си идваме пак”. Защото всъщност живеем едновременно във всички времена. Защото всички сме едно. Ние сме във времето и времето е в нас.

И тогава нежно докосване пролази през косите ми. Отворих очи. Пред мен щастливо играеха, наредени в редичка, фонтаните пред леко строгата фасада на Националния дворец на културата. Вдигнах поглед към синьото небе, изпъстрено с есенни облачета…

“-Да,” – помислих си – “Ние сме във времето и времето е в нас.”